Не се сбогувам [bg]
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Серия: Приключенията на Ераст Фандорин #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543652112
- Переводчик: Денис Коробко
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Не се сбогувам [bg]». Краткое содержание книги:
Но Мона щеше да успее, разбира се - тя не се съмняваше в това.
Добрият Ероша докара спътницата си дотам, докъдето бе тръгнал и той, до село Маслова Пристан, и й каза коя от селянките има шевна машина.
Мона бе разработила прост и гениален план за снабдяване по пътя. Нямаше никакъв смисъл да мъкнеш храна със себе си, за целия път така или иначе нямаше да стигне, но умният човек винаги ще намери и храна, и подслон.
Именно тук, в Маслова Пристан, тя провери дали идеята й работи.
Почука.
- Стопанке, да ти трябва ремонт на шевната машина?
Естествено, че трябваше. През последните години нямаше къде да се ремонтира немската техника, а още по-малко в този затънтен край.
Докато се стягаше за пътя, Мона чрез замяна се сдоби с резервни части и усвои техниката на ремонта - за сръчните й ръце това се оказа лесна работа.
Стопанката така й се зарадва, че я нахрани и я сложи да спи, даде й храна за из път и най-вече й даде безценен съвет. Щом разбра, че майсторката се промъква на юг, тя каза:
- Защо да си съсипваш обувките? Пролет е, нали виждаш, Донец здравата се е разлял, по това време има много салове. Ще се примолиш на салджиите и ще се возиш като господарка. Ще намериш как да си платиш, нали?
- Ще намеря - отвърна Мона, като окончателно се увери, че късметът е на нейна страна. По реката - това е гениално!
На сутринта тя излезе на брега на Северски Донец, придошъл от топящите се снегове и играещ си с множество водовъртежи.
И наистина, късметът не й изневери. Край пристана се поклащаше малък сал със закачен зад него баркас.
Един дългокрак младок с плътни устни тъкмо скачаше върху дървените трупи с кравай хляб и кана мляко. Явно бе ходил до пазара.
Мона му подвикна.
Хлапакът бе обикновен, приятно срамежлив, но едновременно с това приказлив. Разказа, че помага на чичо си Стас да откара дървения материал на юг, „на казаците ", защото там при тях е голо и няма добра дървесина, а независимо че е война, пак трябва да се строи.
- А мен ще ме вземете ли с вас? - попита Мона. - Я виж с какво ще ви платя - с тези думи тя извади изпод мишницата си малък златен часовник. - Хубав е, богаташки.
Момчето се почеса по тила.
- Аз, лелче, такова, и така щях да те взема, що не. Салът да не е кон, на него му е все тая. Но без главния не мога. А чичо Стас спи, нали виждаш. Ако го събудя - ще има да псува.
От сламената колиба в далечния край на сала стърчаха четири крака: два в стари юфтени ботуши, два с намъкнати върху партенките галоши.
- А вторият кой е?
- Странник един взехме с нас, Божи човек.
- Е, там гдето има странник, и странница няма да попречи. Потегляй. Като се събуди твоят Стас, ако много ругае - ще сляза на брега.
И така го убеди.
Отблъснаха се с два кола от пристана, отплаваха.
Ех, че е хубаво, мислеше си Мона, беше легнала върху купчинка сено с ръце зад главата и гледаше белите облачета. Леко я поклащаха вълните, майският ветрец помръдваше един риж кичур и той я гъделичкаше по челото, но я мързеше да вади ръка изпод тила си.
Така и задряма, приспана от реката.
Странният странник
Събуди се с уста, пълна със слюнка. Миришеше на тлъста рибена чорба. Носът й дори през превръзката бе усетил чудния аромат, още преди да се събуди мозъкът.
Грееше не особено горещо, галещо слънце. Салът все така се полюшваше. Мона открехна очи и видя как край нея преминава стръмният десет бряг, обрамчен със светло-зелени храсти.
- И какво, значи не можа да спасиш душата, а, дядо? - лениво попита пресипнал глас. - Не си се скрил от света?
- От него не можеш да се скриеш. Той сам дойде при мен - отвърна му друг, глух, с леко заекване.
- И ти тегли едно коляно отзад, а? - засмя се първият. - Да, може го той това. Хайде, яж си чорбата.
Задрънчаха лъжици. Мона отвори и двете си очи, но засега лежеше тихо, за да разбере кой кой е и какво става тук.
Върху лист ламарина догаряше малък огън. До него на подставка от три тухли стоеше димящо котле. Хапващите бяха трима. Мона не обърна внимание на сърбащия супата си хлапак отпреди - него вече го познаваше. Останалите двама изглеждаха така: широкоплещест небръснат чичка с медночервена мутра (очевидно чичо Стас) и беловлас старец с монашеска скуфия и расо, препасано с въже на кръста. Беше седнал така, че се виждаше само сухата му скула, обрасла с бяла брада и мустак - не побелял, а черен.
Замириса още по-вкусно - оказа се, че на жарта се печеше риба. Мона беше ужасно гладна, но още не беше решила дали е време да се събуди официално или не.