Урокът от нейната смърт [bg]

— Емили.

— Знаеш какво стана с нея, нали? — Думите й сякаш се препъваха.

— Какво точно искаш?

— С Джени. Нали знаеш какво й се случи?

Тя изведнъж започна да върви, сякаш току-що си припомни за някакъв ангажимент. Сейлс я последва, малко изоставайки. Те се движеха по този начин около пет минути, а после свиха на север по пътека, която водеше към площадка, заобиколена от бетонни пейки, а зад гърба им имаше висок чемширен плет. Така щяха навреме да чуят, ако някой тръгнеше към тях.

Когато разговаряше със студентки, Сейлс автоматично обмисляше варианти за бягство.

— Къде си прекарваш времето сега — попита той, — в стаята ли?

— О, рожбо — прошепна Емили сякаш на себе си.

— Може би трябва да се прибереш при семейството си. Прекъсни семестъра. Ще го уредя, ако поискаш.

— Рожбо.

— Какво се опитваше да кажеш по телефона? Не беше много ясно.

— Не знаех, че ще бъде толкова тежко. Толкова е тежко без нея.

— Какво точно искаш?

Луната светеше по бузите й в две струйки от очите към устата й. Сейлс стоеше с ръце все още в джобовете, Емили бе кръстосала длани върху гърди, които той никога не бе виждал.

Тя го попита:

— Ти си я видял в нощта, когато тя е умряла, нали? — Говореше така, сякаш бе на границата пред нещо и той не можеше да разгадае дали това бе решителност или примирение.

— Не — каза Сейлс.

— Не ти вярвам.

Намираха се в малкия парк близо до колежа, място, където открай време любовните двойки се разкопчаваха и разсъбличаха, търкаляйки се по благоуханната трева. Тази вечер паркът беше, или поне изглеждаше, съвсем пуст.

Емили каза:

— Ти знаеш какво е станало с нея, нали?

След миг мълчание Сейлс рече:

— Защо ме питаш?

— О, рожбо — промълви Емили. — О, рожбо, рожбо…

Сейлс я попита с яростен шепот:

— Какво говориш? Какво знаеш? — Не можеше вече да сдържа връхлитащото го чувство и без да се контролира, я сграбчи със силните си ръце за раменете.

Тя като че ли изведнъж се събуди и се отдръпна, тръсна глава и извика:

— Причиняваш ми болка…

— Ей, има ли някой тук? — обади се дрезгав глас.

Дочуха се стъпки. Някой се движеше в близката гора, скрита от погледа с чемширен плет. Емили се отскубна. Сейлс тръгна към нея. Тя диво размаха ръка, сякаш се пазеше от раздразнена оса.

— Кажи ми! — прошепна настойчиво Сейлс.

Емили бързо пое по пътеката. Той тръгна след нея, но досадникът, някой от пазачите, светна с фенерчето си към тях. Двамата успяха да се прикрият. Емили хукна да бяга.

Сейлс прошепна:

— Почакай!

После тръгна през храстите, за да не го види пазачът. Вървеше бързо в тъмнината натам, накъдето предполагаше, че тя е отишла.