Урокът от нейната смърт [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: „Епсилон“
- Переводчик: Росица Германова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Урокът от нейната смърт [bg]». Краткое содержание книги:
„Дивър — новият любимец на Холивуд“ Уошингтън Поуст
— Консултант?
— Представлявам семейството на Джени Гебън. Бил съм криминален детектив в Чикаго и имам голям следователски опит. И ви предлагам своите услуги. Безплатно.
— Работата е там, че…
— Залавял съм или съм помагал в залавянето на повече от двеста заподозрени в убийство.
— Ами, просто исках да кажа, че вие сте, нали разбирате, цивилно лице.
— Вярно — призна Махони. — Ще бъда откровен. Не мога да ви кажа колко е разстроен господин Гебън от случилото се. Това няма нищо общо с вашите възможности да пипнете виновника, шериф. Той просто чувстваше, че трябва да ме изпрати. Джени бе единственото му дете.
Рибън потръпна, усещайки искрена мъка.
— Разбирам го напълно какво изживява. И аз самият имам деца. Но нали знаете как стоят нещата, има си законни положения. Сигурно така е било и при вас в Чикаго.
— Естествено, и още как. — Махони се вгледа в червендалестото лице на Рибън и прибави малко превзетост в гласа си, когато каза: — Все пак няма да навредим с нищо, ако поговорим малко, нали?
— Така е, струва ми се.
— Вие ли ръководите случая?
— Ами, в общи линии, да — рече Рибън. — Но си имаме тука старши детектив, който върши повечето подготвителна работа. Бил Корд. Свестен мъж.
— Бил Корд. Занимава се с тая работа от няколко години, а?
— Да, така е.
— Какъв подход е възприел?
— Смята, че е бил някой, който я е познавал. Най-вероятно някой от колежа.
Махони загрижено кимна с глава.
— Значи се застрахова.
— Моля?
— Решил е да действа предпазливо. Според статистиката повечето хора биват убити от някой…
— … с когото те се познават.
— Точно така. Но от това, което съм прочел, този случай изглежда малко по-особен. Разни отклонения и обрати, нали разбирате за какво говоря?
— Напълно ви разбирам. — Рибън бе понижил гласа си. — Имам маса неприятности по случая. Виждате ли, налице са някакви култови оттенъци в тая работа.
— Култ. — Махони пак закима, този път благосклонно. — Значи тя е била като принесена в жертва или нещо подобно. Правилно. Ония кози и кръвта. Луната и всичко останало. Този, който е подхванал тая идея, наистина разбира от криминалистика.
Предпазливостта на Рибън почти изчезна, но той каза:
— Въпреки това се безпокоя заради вашето участие, господин Махони. Аз…
— Чарли — смъмри го Махони. — Чарли. — Той вдигна нагоре набитите си ръце с пожълтели показалци. — Поне се възползвайте от подкрепата и нека да ви кажа за наградата.
— Награда ли?
— Господин Гебън е много заможен човек. Той предлага двайсет и пет хиляди долара за залавянето на убиеца.
Рибън захапа устна, за да сдържи напиращата усмивка.
— Е, наистина, това е щедро… Разбира се, можете да си представите, че подобни награди пораждат какви ли не неразбории, за да се постигне премията. Доста от нашите хора в околността притежават оръжие и са с разрешително да го носят.
Махони се намръщи и се поправи:
— Трябваше да кажа: наградата е само за професионалисти. За полицейски служители. По този начин никой няма да пострада.
— Господин Махони.
— Аз съм ченге, вие сте ченге…
— Чарли. Чарли, това може да не изглежда добре за… Ами, искам да кажа, в политическо отношение не е хубаво да имаме външен човек тук. Може да изглежда, че сякаш не разбираме от работата си.
— Но може също така да изглежда, че толкова много мислите за хората, та дори предвидливо сте поканили специален помощник. — Без да бърза, Махони погледна часовника си. — Така. Е, това е. Ако решите, можете да ме изритате оттука още утре сутринта. Обаче оставам в града поне за тази нощ, а пък не познавам жива душа. Какво ще кажете да си пийнем малко двамата и да си поприказваме, а? Нали няма друго развлечение в този град?
Рибън едва не подхвърли, че едно от развлеченията е изнасилване на студентки при лунна светлина, но се спря навреме.
— Е, има — рече той, — ама освен риболова, никое не е така приятно като пийването.
Тя вдигна визитката от бюрото си с трепереща ръка и се втренчи в малкото бяло правоъгълниче. То беше твърдо и ъглите му бяха много остри. Единият се вряза болезнено в палеца й с изгризан нокът, оставяйки кърваво петно върху картончето.
Емили Роситър понечи да седне на леглото, но си помисли, че те може би са сядали там. Вероятно са надничали между дюшека и пружината. Опипвали са възглавницата. Докосвали са с ръцете си същите тези чаршафи, където бяха лежали тя и скъпото за нея същество. Тя хвърли визитката, която се преобърна и видя как думите: „Моля, обадете ми се… Дет. Уилям Корд“ се появиха и изчезнаха при падането на картичката в кошчето за боклук. Тя се запита дали и боклукът не е бил осквернен. Емили излезе в коридора и се насочи към нишата с телефона.