Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Етел щеше да изпадне в ужас, че синът й може да бъде ранен или убит. И двамата щяха страшно да се притеснят.
Имаше и други проблеми. Как да стигне до Испания? В кой град да отиде? Как ще си плати за пътуването? Но само едно нещо наистина го накара да се спре.
Дейзи Пешкова.
Каза си да не става смешен. Срещали се бяха два пъти. Тя дори не беше много заинтересувана от него. И с основание, понеже не си подхождаха. Тя беше дъщеря на милионер, повърхностна светска особа, според която разговорите за политика бяха нещо тъпо. Само фактът, че харесваше мъже като Бой Фицхърбърт, означаваше, че не е подходяща за Лойд. И все пак не можеше да я извади от ума си; мисълта, че ще отиде в Испания и ще пропилее всяка възможност да я види отново, го изпълни със скръб.
Засрами се от колебанията си, особено като си припомни решителността на Лени. В продължение на години Лойд беше приказвал, че с фашизма трябва да се води бой. Възможността това да бъде сторено бе налице. Как можеше да не отиде? Стигна до лондонската гара „Падингтън“, взе метрото до „Олдгейт“ и отиде до къщата на улица „Нътли“, където бе роден. Отвори си със своя ключ. Мястото не се беше променило много от детството му; единствената промяна беше телефонът на малката масичка до закачалката за шапки. На цялата улица това бе единственият телефон и съседите го разглеждаха като публична собственост. До апарата имаше кутия, в която оставяха монетите за разговорите си. Майка му беше в кухнята с шапка на главата, готова да отиде на някое събрание на Лейбъристката партия — къде другаде? — но тя постави чайника и му направи чай.
— Как са в Абъроуен? — запита тя.
— Чичо Били е там за уикенда. Всички съседи са в кухнята на дядо. Прилича на някой владетелски двор от Средните векове.
— Дядо ти и баба ти добре ли са?
— Дядо си е все същият. Баба изглежда поостаряла.
Той се спря за малко.
— Лени Грифитс иска да ходи в Испания и да се бие с фашистите.
Тя сви устни неодобрително.
— Наистина ли?
— И аз смятам да отида с него. Ти как мислиш?
Очаквал бе съпротива, но реакцията й го изненада.
— Да не си посмял, по дяволите — яростно каза тя. Явно не споделяше мнението на майка си за ругатните.
— Няма дори да говориш за това!
Тя тресна чайника на масата.
— Родила съм те в болка и страдание, отгледала съм те, обувала съм ти обувките и съм те пращала на училище, и не съм преживяла всичко това, за да пропилееш живота си в една проклета война!
Той бе смаян.
— Не смятам да пропилявам живота си — каза й той. — Но може и да го рискувам за каузата, в която ти си ме възпитала да вярвам. За негово удивление тя заплака. Плачеше рядко — всъщност, Лойд не можеше да си спомни последния път, когато го е правила. — Майко, недей — и обгърна разтрепераните й рамене с ръка. — Та това още не е станало. В кухнята влезе Бърни — масивен плешив мъж на средна възраст. — Какво е това? — запита той. Изглеждаше малко стреснат.
Лойд започна:
— Извинявай, татко, разстроих я.
Отстъпи крачка назад и остави Бърни да прегърне Етел.
Тя проплака:
— Той отива в Испания! Ще го убият!
— Хайде да се успокоим и да го обсъдим като разумни хора — започна Бърни. Той беше разумен човек, облечен в разумен тъмен костюм и обут в многократно поправяни обуща с разумно дебели подметки. Несъмнено хората гласуваха за него по тази причина — той беше местен политик, представител за „Олдгейт“ в Лондонския градски съвет. Лойд не познаваше истинския си баща, но не можеше да си представи, че би могъл да го обича повече от Бърни. Бърни беше внимателен родител, утешаваше и даваше съвет, рядко нареждаше или наказваше. Отнасяше се с Лойд точно така, както и с дъщеря си Мили. Та Бърни накара Етел да седне на масата, а Лойд й сипа чаша чай. — Някога си мислех, че брат ми е мъртъв — започна Етел и сълзите й продължиха да текат. — Телеграмите идваха на „Уелингтън“, и горкият пощальон трябваше да ходи от къща на къща и да дава на мъжете и жените хартийките, с които им съобщаваха, че синовете и съпрузите им са мъртви. Как се казваше горкото момче? Герейнт, да? В нашата къща такава телеграма не пристигна. И каквато съм си лоша, благодарях на Бога, че други са загинали, а не Били!