Зимата на света [bg]

III

В един часа на обяд малката къща на улица „Уелингтън“ в Абъроуен, Южен Уелс, беше претъпкана. Дядото на Лойд седеше на кухненската маса с гордо изражение. От едната му страна седеше синът му Били Уилямс, миньор, избран за депутат от Абъроуен. От другата се намираше внукът му Лойд, студент в университета в Кембридж. Нямаше я само дъщеря му и тя депутат. Те представляваха династията Уилямс. Никой тук нямаше да произнесе тези думи — представата за династично наследяване нямаше нищо общо с властта на народа, а тези хора вярваха в Демокрацията като политическа система така, както папата вярва в Бог. И въпреки това Лойд смяташе, че Дядо си мисли това. На масата седеше и старият приятел и помощник на чичо Били, Том Грифитс. За Лойд бе истинска чест да седи до такива хора. Дядо бе ветеран на профсъюза на миньорите; чичо Били е бил осъден от военен съд през 1919 г. заради разкриването на водената от Великобритания тайна война срещу болшевиките; Том се е сражавал заедно с Били на Сома. Това оставяше по-силно впечатление от един обяд в компанията на короновани особи.

Бабата на Лойд, Кара Уилямс, им поднесе говежда яхния с домашно приготвен хляб; след яденето седнаха да пият чай и да пушат. Както винаги при появата на Били бяха надошли приятели и съседи — неколцина от тях се бяха опрели на стените и пушеха лули и ръчно навити цигари. Малката кухничка се изпълни с миризмата на мъже и тютюн. Били бе нисък и широкоплещест като повечето миньори, но за разлика от тях бе добре облечен — тъмносин костюм, чиста бяла риза и червена вратовръзка. Лойд забеляза, че често се обръщат към него на малко име, за да подчертаят, че е просто един от тях който има власт благодарение на гласовете им. Самия Лойд наричаха „момче“, за да е ясно, че някакъв студент не ги впечатлява кой знае колко. Но към Дядо обръщението беше „Господин Уилямс“ — него почитаха наистина. През отворената задна врата Лойд можеше да види купчината отпадък от мината — неспирно растяща планина, която вече достигаше уличката зад къщата. Лойд караше ваканцията като организатор на символична заплата в един лагер за безработни въглекопачи. Проектът беше да се ремонтира библиотеката на Миньорския институт. За Лойд физическият труд — чистенето, боядисването, сглобяването на рафтчета — бе освежаваща промяна от четенето на Шилер на немски и Молиер на френски. Наслаждаваше се на приказките на мъжете — от майка си бе наследил обичта към уелското чувство за хумор. Всичко това беше чудесно, но не беше съпротива срещу фашизма. Потръпваше всеки път, щом си спомнеше как се бе спотаил в баптистката църква, докато Бой Фицхърбърт и останалите побойници пееха на улицата и хвърляха камъни по прозореца. Искаше му се да бе излязъл и да беше ударил някого. Макар да бе глупаво, щеше да се почувства по-добре. Мисълта за това го спохождаше всяка вечер преди сън. Спохождаше го и образът на Дейзи Пешкова в розово копринено сако с бухнали ръкави. Той я видя за втори път по време на Майската седмица. Беше отишъл на концерт в параклиса на колежа „Кингс“ — съседът му в общежитието на „Емануел“ свиреше на чело; сред публиката беше и Дейзи в компанията на Уестхамптънови. Носеше сламена шапка с подвита нагоре периферия и изглеждаше като вироглава ученичка. След концерта я намери и я заразпитва за Америка, където никога не бе ходил. Искаше да научи нещо за администрацията на президента Рузвелт и за това дали Великобритания не може да възприеме нещо от политиката му, но Дейзи говореше само за състезания по тенис, мачове по поло и яхтклубове. Независимо от това тя отново го заплени. Веселото й бърборене отново му хареса, понеже от време на време бе прекъсвано от неочаквани експлозии на саркастичен хумор.