Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Той искаше да добави нещо, което да обясни или оправдае позвъняването му, и каза първото, което му дойде на ума:
— … от колежа „Емануел“.
Това не значеше нищо, но се надяваше, че звучи впечатляващо!
— Мога ли да говоря с госпожица Дейзи Пешкова?
— Не, съжалявам, професор Уилямс — отговори икономът, който явно го беше взел за преподавател. — Всички отидоха на опера. Разбира се, помисли си Лойд разочаровано. Нито един светски човек нямаше да си стои вкъщи по това време на денонощието, особено в събота. — О, спомням си — излъга той. — Тя ми спомена, че ще ходи на опера, а аз забравих. Ковънт Гардън, нали?
Лойд затаи дъх.
Икономът обаче не беше подозрителен.
— Да, сър. Вълшебната флейта, доколкото си спомням.
— Благодаря Ви — и Лойд окачи слушалката.
Отиде до стаята си и се преоблече. В Уест Енд повечето хора носеха вечерно облекло, дори когато ходеха на кино. Но какво ще прави, когато стигне там? Не можеше да си позволи билет за операта, а и без това представлението скоро щеше да свърши. Хвана метрото. Кралската опера бе не много уместно разположена до Ковънт Гардън, лондонския пазар за плодове и зеленчуци на едро. Двете учреждения не си пречеха, понеже имаха различно работно време — пазарът отваряше за търговците в три или четири часа сутринта, когато най-упоритите гуляйджии на Лондон започваха да се отправят към домовете си, и затваряше преди матинето. Лойд подмина затворените сергии на пазара и погледна през стъклените врати на операта. Ярко осветеното фоайе бе празно; приглушено се дочуваше музиката на Моцарт. Той влезе вътре. С небрежните маниери на човек от висшите съсловия се обърна към прислужника:
— Кога пада завесата?
Ако носеше костюма от туид, вероятно щяха да му отговорят, че не е негова работа. Вечерното сако обаче бе униформата на авторитета и разсилният отвърна:
— След около пет минути, сър.
Лойд кимна рязко. Думите „Благодаря“ щяха да го издадат. Излезе от сградата и се разходи из квартала. Моментът беше спокоен. В ресторантите хората поръчваха кафе; в кината наближаваше мелодраматичната кулминация на филмите. Скоро всичко щеше да се промени — улиците да се изпълнят с хора, които махат на такситата, отиват към нощните клубове, целуват се за довиждане по автобусните спирки и бързат за последния влак за предградията. Върна се в операта и влезе вътре. Оркестърът не свиреше и публиката току-що бе започнала да излиза. Освободени от дългото затворничество по седалките на местата си, те говореха въодушевено, хвалеха певците, критикуваха костюмите и правеха планове за късна вечеря.
Видя Дейзи почти веднага.
Носеше рокля в лавандулов цвят и малка пелерина от норка в цвят шампанско върху голите рамене; изглеждаше възхитително. Появи се от залата начело на малка компания свои връстници. Лойд със съжаление засече Бой Фицхърбърт до нея и я видя да се смее весело на нещо, което той й нашепваше, докато слизаха надолу по застланите с червен килим стълби. Зад нея бе интересната й немска приятелка Ева Ротман, ескортирана от висок млад мъж във вечерна военна униформа — онова, което наричаха „комплект офицерска столова.“ Ева позна Лойд, усмихна му се и той й заговори на немски: — Добър вечер, госпожице Ротман, надявам се, че представлението Ви е харесало. — Беше прекрасно, благодаря Ви — отвърна му тя на същия език. — Не разбрах, че сте бил сред публиката.
Бой се обади добродушно:
— Хора, говорете на английски, моля ви.
Звучеше леко пиян. Изглеждаше добре по един разпуснат начин — като някой глезен хубавец или като прехранено породисто куче. Маниерите му бяха приятни и вероятно можеше да бъде страшно очарователен, когато го поиска.
Ева премина на английски:
— Виконт Абъроуен, това е господин Уилямс.
— Ние се познаваме — отговори й Бой. — Той учи в „Ема“.
Дейзи също се обади:
— Здравей, Лойд. Излизаме да се развеем.
Лойд беше чувал думата и преди. Тя значеше отиване до Ийст Енд, за да се посетят евтини кръчми и да се гледат развлечения за работническата класа като боеве с кучета.
Бой каза:
— Бас ловя, че Уилямс знае някои места.
Колебанието на Лойд продължи само частици от секундата. Искаше ли да изтърпи Бой, за да бъде с Дейзи? Разбира се. — Вярно е — съгласи се той. — Искате ли да ви покажа?
— Чудесно!
Появи се възрастна жена и насочи показалеца си към Бой. — Тези момичета трябва да се появят вкъщи в полунощ — произнесе тя с американски акцент. — И нито секунда по-късно, моля.
Лойд реши, че това е майката на Дейзи.