Зимата на света [bg]

— И какво е то, момчето ми? — попита го Били.

— Можем да отидем в Испания и да се бием.

Баща му се намеси:

— Недей да говориш смахнати работи, Лени.

— Много хора из целия свят, дори и в Америка, заявяват, че ще отидат. Искат да образуват доброволчески отряди, които да се бият заедно с редовната армия.

Лойд се изправи:

— Вярно?

За пръв път чуваше за това.

— Откъде знаеш?

— Четох го в Дейли Хералд.

Лойд се почувства направо наелектризиран. Доброволци, които отиват в Испания, за да се бият с фашистите!

Том Грифитс се обърна към сина си:

— Няма да отидеш и толкоз.

Били се обърна към него:

— Спомняш ли си за момчетата, които излъгаха за възрастта си, за да се бият в Голямата война? Имаше ги с хиляди. — И повечето от тях бяха напълно безполезни — каза Том. — Спомням си хлапето, което плачеше преди битката на Сома. Как се казваше, Били?

— Оуен Бевин. Той избяга, нали?

— Да. И стигна до наказателния взвод. Мръсниците го разстреляха за дезертьорство. Горкият дребосък, беше петнайсетгодишен.

— Аз съм на шестнадесет — възрази Лени.

— Да — съгласи се баща му. — Голяма разлика.

Намеси се и Дядо:

— Лойд ще изпусне влака за Лондон, който тръгва след десет минути. Самият Лойд бе толкова изненадан от думите на Лени, че не бе погледнал към часовника. Той подскокна, целуна баба си и хвана малкия си куфар.

Лени тръгна с него:

— Ще те изпратя до гарата.

Лойд се сбогува и затича по хълма. Лени мълчеше и изглеждаше загрижен. Лойд пък се радваше, че не трябва да говори — в ума му бе пълен хаос. Влакът стоеше на гарата. Лойд си купи билет трета класа за Лондон. Щеше да се качва, и Лени го попита:

— Лойд, кажи ми как си получаваш паспорта?

— Сериозно искаш да отидеш в Испания, нали?

— Хайде, човече, не се размотавай, искам да знам.

Свирката на локомотива изпищя. Лойд се качи, затвори вратата и смъкна прозореца.

— Отиваш в пощенската станция и искаш формуляр.

Лени унило произнесе:

— Отида ли в пощенската станция на Абъроуен да поискам формуляр, майка ми ще научи за това след около тридесет секунди. — Тогава иди в Кардиф — предложи му Лойд и влакът потегли. Седна на мястото си и извади от джоба Червено и черно на Стендал. Гледаше страницата и нищо от нея не му влизаше в главата. Можеше да мисли само за едно нещо — да отиде в Испания. Знаеше, че трябва да го е страх, но изпитваше само въодушевление от перспективата да се бие — наистина да се бие, а не само да организира срещи срещу хора като тези, които бяха насъскали кучетата срещу Йорг. Несъмнено по-нататък щеше да има и страх. Докато беше в съблекалнята преди боксов мач, не се страхуваше. Щом излезеше на ринга и видеше човека, който иска да го просне в безсъзнание, мускулестите рамене, яките юмруци и злобното лице, устата му пресъхваше, сърцето му започваше направо да блъска и трябваше да потиска порива да се обърне и да избяга. Притесняваше се главно за родителите си. Бърни бе много горд, че доведеният му син учи в Кембридж — беше разказал на половината Ийст Енд — и щеше да бъде смазан, ако Лойд напусне, преди да си е взел дипломата.