Черното копие и сянката на Властелина [bg]

-Защо? - внезапно възрази Келаст. - Успявали сме и преди, защо да не се получи сега? Ние сме настрани, в нашите гори да влизат - само ще им излезе по-скъпо. Какво да търси от нас? Дори ако започне война, първо ще видим накъде ще обърне.

-Ами ако потегли на запад? - присви очи Торин. - Ако ви подмине?

-Нека Западът да се оправя сам! - спокойно, но твърдо и някак горчиво каза Келаст. - Ние няма да полагаме нашите глави заради него.

Дорвагските разузнавачи се скриха в храстите, а приятелите, като провериха ризниците, тръгнаха без да бързат нататък. Вървяха открито, едва ли не показно пред всички, които можеха да се крият по склоновете. Сега оставаше само да чакат. Хобитът за всеки случай закопча наметалото си с скъпоценната фибула, намерена още в Арнор. През целия ден пътеката ги водеше, постепенно разширявайки се, отначало на юг, а после се устреми в широкия отвор между два намиращи се далеч един от друг хълма. Зад прохода се различаваше скрита в синкава мъгла равнина. Слънцето мина обяд, започна да припича. Мирни птички, свирене на щурци, сочна трева покрай пътеката... Тихо, мирно, „благостно", както би казал чичо Паладин, когато бе в добро настроение. Колкото и да си заповядваше хобитът да бъде нащрек, мислите против волята му течеха в съвсем различна посока. Добре би било да се потъркалят по тревата, да половят риба, а в здрача да се съберат с приятели, да потанцуват под простите звуци на малкия им оркестър... Понито потропваше с копита и носеше ли носеше хобита напред. Много, страшно много беше оставено - без съмнения, твърде леко и необмислено. Както и преди, той не съжаляваше прекалено много за загубеното спокойствие, подхванат от могъщите вълни на вдигналите се в Средната земя нови сили.

Пътеката незабелязано се превърна път, който най-накрая ги изведе към прохода. Ако Олмер и тук не държеше постове, наистина трябваше да е лишен от разум. Виж какви хълмове - постави там кула и наблюдавай! А когато пътникът премине зад стръмния завой и тръгне надолу по склона на планината - търси го там, в равнините.

Торин опъна юзди. Приятелите спряха на средата на друма, гледайки надолу към ширналите се в далечината простори, усеяни с продълговати и полегати хълмчета, към редуващите се островчета на горички с масиви от жълти полета и малобройни села. Кротката, съвсем не мрачна страна лежеше пред погледите им, без гранична стража, без охранителни постове, толкова обичайни за Запада. До най-близкото село имаше не по-малко от левга и къщите изглеждаха дребнички. Зоркият Фолко различи бавно влачещите се каруци, самотни конници, пеши пътници... Приятелите се спогледаха в недоумение. Не си представяха Цитаделата на Олмер да изглежда по този начин, очакваха каквото и да е друго, само не и това. Някакви свободни земеделци, и толкоз!

Очевидно и тримата в този момент помислиха едно и също. Торин, стиснал устни, мълчаливо махна с ръка - да вървим... Да се крият нямаше никакъв смисъл, оставаше им само да намерят някой по-досетлив и да го разпитат както трябва, преструвайки се на неразбиращи чужденци, които нямат нищо против да се озоват пред светлите очи на тукашните управници.