Колелото на Осхайм [bg]

— Осхайм. — Думата излетя от устните ми въпреки строгите ми указания да не се появява.

— Да.

— Но тези експлозии в Гелет и Либа…

— Питай духовете — каза Лунтар. — Това е тяхно дело.

А после вече го нямаше.

— Как…? — Пристъпих напред и размахах ръка през мястото, заемано доскоро от изгорения мъж.

— По същия начин, по който си тръгва всеки човек — каза Гариус. — Той просто ни накара да го забравим.

— Проклет да е! Защо просто не остана и не отговори на скапаните ми въпроси? Защо, по дяволите, трябва да е толкова загадъчен за всичко?

Гариус надигна глава с усилие и ми се усмихна.

— Винаги съм смятал, че онези приказки, които ви разправяше бавачката Уилоу, щяха да са много по-кратки, ако в тях се говореше направо. Но може би ти знаеш отговора.

— Шибани заклети в бъдещето! — Едва не плюх на пода, но присъствието на баба все още витаеше в тронната зала. Лунтар виждаше бъдеще, което може да бе по-добро от онези, които са го изгорили, но ако ни побутнеше към него, то щеше да започне да отстъпва, а отговореше ли на въпросите ни, цялата възможност можеше да се изпари като утринна мъгла. Даже самият факт, че ни бе дал кутията, щеше да го направи сляп за пътищата ни, размътвайки взора му. Не прави нищо и виж всичко предстоящо с кристална и безсилна яснота — или посегни да го промениш и като ръка, докоснала водата, унищожи отражението на бъдното. Да се разкъсвам между тези възможности би ме побъркало.

— Да отворим кутията? — Гариус я сложи на масичката, която бях донесъл. Аз оставих до нея фенер: следобедът вече клонеше към вечер и сенките се множаха във всеки ъгъл. — Да отворим кутията… — Той почука с пръсти по полираната повърхност.

— Знае се, че това е водило до лоши неща в миналото — отбелязах.

При тези думи Гариус повдигна вежда.

— Пандора?

— Всички злини на света. — Кимнах. — Освен това той каза, че е пълна с призраци. Това е силен аргумент да я закопаем още тук и сега.

— Също така каза да им зададем въпросите си.

Погледнах кутията и открих, че любопитството ми се е изпарило.

— Страхуваш ли се, Джалан? — Гариус вдигна очи към мен и играта на светлините и сенките го превърна в чудовище. Уродливостта му имаше това свойство — в един момент бе невинна, дори будеща жалост, а в следващия зловеща, страховита. В такива мигове не се съмнявах, че е близнак на Мълчаливата сестра.

— „Страхувам“ не е точната дума. — В светлината на лампата пластимасата приличаше още повече на кост. Видения от Ада се надигнаха в съзнанието ми и се зачудих каква ли част от онова място биха могли да поберат в една кутия Строителите със своето изкуство. — Ужасѐн съм.

— Кара те да се чувстваш жив, нали? — И Гариус отвори кутията.

— Празна! — От мен бликна смях, някак слаб и кух в самотата на залата.

— Наистина изглежда… — Гариус изруга и дръпна ръка. На мястото, където беше докоснал капака, остана червен пръстов отпечатък.