Истанбулска загадка [bg]

— Шон… — прошепна тя.

Телата ни сякаш се сляха. Притиснахме се един в друг. Почувствах топлината на гърдите й…

— Е, да не прекаляваме — палаво изрече тя.

Вдигнах поглед към лъскавата охранителна камера над нас. По нея нямаше и прашинка. Сякаш бе поставена там едва миналата седмица, така че да може да обхваща както стълбите, така и всичко под нас. И ако камерата беше включена, някой сигурно ни наблюдаваше.

Точно това търсех — нова охранителна камера. Сега въпросът бе какво си мислят наблюдателите, че правим там долу.

Ако бяха обикновени охранители в тази част от Топкапъ сарай, вероятно всичко щеше да е наред. Със сигурност щяхме да си навлечем неприятности за влизане в забранена зона, ала с това нещата щяха да приключат. Но ако бяха похитителите на Алек и разберяха с какво сме се захванали, ситуацията щеше да стане непредвидима…

Целувката бе добро извинение за появата ни тук. Но следващият ход на Изабел бе направо страхотен.

Тя размаха пръст към камерата, сякаш укоряваше наблюдателя за това, че наднича. После изтича няколко стъпки надолу, точно под камерата, и се пресегна към нея. Беше ясно, че няма да я стигне.

— Повдигни ме — прошепна тя. Аз слязох, хванах я през кръста и я повдигнах. Не можах да повярвам колко е лека. Може би адреналинът ми даваше сили.

Изабел завъртя камерата настрани, насочвайки я към стената.

— Разполагаме с няколко минути, не повече — предупреди ме тя и скочи до мен.

— Ще помислят, че се любим, и ще пратят някого да провери. Вероятно ще се надяват да ни хванат на място. Най-добре е да побързаме и да разберем какво има там долу.

Съвсем не на място, в подножието на стълбите се появи тежка червена стоманена врата, монтирана в стената на „Света Ирина“. Единствената й украса бе малка ключалка в лъскава стоманена пластина. Побутнах я, но не помръдна.

Пулсът ми все още лудуваше от спомена за целувката. Знаех, че разполагаме с нищожни минути, преди да се появи някой, но това не ме успокояваше.

Погледнах нагоре по стълбите. Звездите блещукаха слабо. Някъде надалеч се чу писклив женски глас.

После Изабел извади телефона от джоба си.

— Тук няма сигнал — установи тя. — Ако отворя вратата, няма да мога да извикам подкрепление.

— Мислиш, че ще успееш да отключиш ли?

— Едва ли ще е трудно — отговори тя.

Извади от джоба си комплект ключове. На единия ключодържател имаше две огънати парчета тел. Приличаха на орнаменти. Измъкна едното, вдигна го, изправи го малко и го отдели от ключодържателя.

— Ако можех да видя какво правя… — затюхка се тя, привела гръб.

— Колко често го практикуваш? — пошегувах се.

— Веднъж два пъти годишно. Преди да ни изпратят тук, ни обучаваха. Сега мирувай.