![Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/1/4/poslednite-oceleli-zhivota-kakvto-go-poznavahme-bg-download.jpg)
Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]
- Автор: Пфефър Сюзан Бет
- Серия: Последните оцелели #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9786191570928
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]». Краткое содержание книги:
Само че сега не говореше за прозорци, врати и неочаквани възможности.
Това бяха първите новини от дълго време насам за това, което ставаше извън Пенсилвания. Ограничения и забрани за пътуване. Местна охрана. Лагери за бежанци. И всичко това ставаше в част от страната, където се предполагаше, че нещата са по-добре.
- Сигурна съм, че скоро ще получим друго писмо от него - заяви мама, - в което ще пише, че двамата са стигнали при родителите на Лиза и всичко е наред.
Всички знаехме, че го казва, защото така трябва.
Ако никога не получим вест от татко, никога няма да разберем какво е станало с него. Не беше съвсем изключено да успеят да се доберат до Колорадо и там положението да не е толкова ужасно, и те да са добре, както и бебето, а ние така и да не го узнаем.
Поне това си казвах. Защото не исках да мисля нещо друго.
17 септември
Излязох да събирам подпалки (беше наистина детинско да ме е страх да ходя в голямата лоша гора), а когато се върнах, заварих мама да плаче край кухненската маса.
Пуснах торбите с подпалките на пода, изтичах при нея и я прегърнах. После попитах какво е станало.
- Нищо - отвърна тя. - Мислех си за онзи мъж, който дойде, когато купихме продуктите. Каза, че жена му е бременна. Сигурно бебето вече се е родило и се замислих дали е добре, дали той, жена му и детето са добре и не зная... просто ми стана нещо и се разплаках.
- Разбирам - кимнах, защото наистина разбирах.
Понякога е по-лесно да страдаш за хора, които не познаваш, отколкото за тези, които наистина обичаш.
13 .
18 септември
Когато се върнах за брънча или късната си закуска, Мат и Джони бяха отишли в къщата на госпожа Несбит, за да я подготвят за зимата (тя отказва да се премести у дома). Тъкмо си отварях консерва с грах и моркови, когато чух тъп звук и мама извика.
Изтичах в дневната и я заварих просната на пода.
- Спънах се - простена тя. - Каква съм глупачка! Спънах се.
- Добре ли си? - попитах.
Мама поклати глава.
- Глезенът ми. Не мисля, че мога да стоя на него.
- Остани там, където си - казах, сякаш тя имаше друг избор. - Ще отида да доведа Питър.
Изтичах в гаража и изкарах велосипеда си. Никога досега не бях карала толкова бързо, както сега, докато се носех към болницата.
Но когато стигнах там, не ме пуснаха, въпреки че обясних, че е станал инцидент и сме приятели с доктор Питър. Накрая пазачът се съгласи да предаде съобщението ми.
Останах да чакам отвън. Вкъщи беше студено и бях облякла два пуловера и яке, но толкова бързах, че не се сетих да си сложа зимното палто, ръкавици и шал. Бях карала толкова бързо, че цялата бях изпотена и сега студът се усещаше още повече.
Пазачът, изглежда, не бързаше да предаде съобщението ми на Питър. Първо ме накара да го напиша, след това го прочете и накрая настоя да покажа някакъв документ за самоличност. Което, разбира се, нямаше как да стане, защото не носех такъв. В това време отчаяно го умолявах да занесе бележката ми на доктора. Проклетият пазач обаче само ми се хилеше в лицето. Помислих си, че явно бе свикнал хората да му се молят и това му харесваше.
Повдигна ми се, също както когато се тъпчех с шоколадовия чипс.
Стоях там, плачех и ми идеше да го убия. Господ да ми е на помощ, но ако можех да докопам оръжието му, щях да застрелям и него, и всеки друг, който ми пречеше да получа помощ за мама. А мъжът продължаваше да си стои там и да ми се хили.
После се появи втори охранител и попита какво става. Казах му. Той не се засмя, но отсече, че не могат да помогнат с нищо.
- Това е болница - заяви той. - Лекарите не правят посещения по домовете.
Първият пазач явно мислеше, че това е някакъв бунт.
- Просто предайте съобщението ми на доктор Елиот - продължих да ги моля. - Това е всичко, което искам.
- Не можем да напускаме поста си, за да предаваме разни съобщения - отряза ме вторият мъж. - По-добре стойте тук и ако излезе някой, който ви познава, може да го помолите да предаде съобщението ви.
- Моля ви! Моля ви! Мама лежи у дома сама и наранена. Моля ви, не ме карайте още да чакам тук.
- Съжалявам, госпожице - не отстъпваше вторият пазач, - но ние също си имаме правила.
Първият охранител не престана да ми се хили.
И така, аз стоях там. От болницата излизаха хора, но никой от тях не се съгласи да се върне и да занесе на Питър бележката ми. Всички се преструваха, че не ме виждат, сякаш бях просякиня на улицата и не искаха да ми дадат пари, или се чувстваха гузни, защото не са го направили.