Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

- Но ще дойда пак - рече той. - Обещавам. И искам ти да обещаеш, че няма да стъпваш на този крак, за да може сам да заздравее. Не е нужно да куцаш повече oт необходимото.

- Обещавам - усмихна му се мама.

Питър се наведе и я целуна. После излезе и чухме шума от двигателя на колата му. Какъв странен звук!

- Съжалявам - обърна се мама към всички ни. -Зная, че това е допълнително бреме за вас.

- Не се тревожи за това, мамо - успокои я Мат. -Искаме само да изпълняваш съветите на Питър, за да оздравееш напълно.

- Аз ще се погрижа за вечерята - обявих. - Не се притеснявай, мамо!

- Не се тревожа за нищо - каза тя. - Сигурна съм, че ще направите всичко необходимо, просто ми се щеше да ви помогна.

Зная, че през следващите две седмици трябва да бъда още по-силна. Повече никакво хленчене, никакви заяждания и кавги. Ще правя всичко, което ми каже мама, няма да възразявам, нито да се оплаквам. Мога да го направя.

Но в този миг се чувствах толкова слаба, така безпомощна. Изпитвах единствено страх, отчаяние и ужасяващото желание да бъда някъде другаде. Казвах си, че е от глада, но знаех, че беше лъжа.

Докато мама беше добре, можех да се заблуждавам, че всичко ще е наред. Но макар да разбирах, че тя би могла да падне и по всяко време да си изкълчи глезена, в момента имах чувството, че това е началото на края.

И така, докато Мат и Джони се суетяха около мама, за да я настанят по-удобно, аз се измъкнах и се качих в стаята си, за да запиша всички тези неща, които не можех да им кажа.

Мислех за татко и за вероятността никога повече да не го видя. Мислех за Лиза и се чудех дали тя и бебето ще бъдат добре, ще разбера ли някога дали имам братче, или сестриче. Мислех за баба и се питах дали е жива.

Плаках и удрях възглавницата си с юмруци, като си представях, че е Дуейн, а когато се успокоих достатъчно, написах всичко това.

Сега ще сляза долу, ще приготвя вечерята и ще се преструвам, че всичко е наред.