Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

- Мат? - попита вторият пазач.

- Господин Джеймс? - учуди се брат ми.

- Не знаех, че това е сестра ти - оправда се мъжът. - Влизай, но побързай. Може да си имам големи неприятности, ако Дуейн разбере какво съм направил.

Брат ми хукна към болницата.

Дуейн се върна, докато Мат беше още вътре.

- Още ли си тук? - попита той, но не му обърнах внимание.

След няколко минути отвътре излязоха Мат и Питър.

- Ще вземем колата ми - каза докторът. - Имам рамка за велосипеди.

Едва се сдържах да не избухна в сълзи. В този миг осъзнах, че нямам сили да карам до къщи.

Пътуването отне около десет минути. Бях толкова изтощена и се чувствах толкова зле, че дори не успях да се насладя на усещането да се возя в кола.

Мат ми обясни, че Джони се прибрал у дома около един часа и когато намерил мама на пода, тя била много повече разтревожена за мен, отколкото за себе си. Била съвсем сигурна, че няма счупено, но не можела да стане сама, а Джони нямал достатъчно сила, за да й помогне да се изправи. Тя го изпратила у госпожа Несбит, за да повика по-големия ми брат, който, когато се върнал, занесъл майка ни в слънчевата стая и запалил огън. После се качил на колелото и карал до болницата, за да ме намери.

Стояла съм пред болницата около три часа.

Питър дори не се опита да извини охраната. Каза, че имало множество инциденти и пациенти в достатъчно тежко състояние, че само липсвало непознати външни хора да се опитват да влязат вътре. Зная, че сигурно е прав, но не исках да го слушам. Признавам, че може да е откачено, но бях бясна, задето Мат успя да влезе, защото пазачът го познаваше, а аз не можах. Казвах си, че трябва да съм благодарна за това, че пазачът познава Мат, но благодарността беше последното, на което бях способна сега.

Питър спря на алеята за коли и отиде направо в слънчевата стая. С Мат свалихме велосипедите си от колата.

- Добре ли си? - попита ме той. - Пазачите изтормозиха ли те?

- Добре съм - промърморих.

Обаче истината беше, че копнеех за горещ душ, за да отмия от себе си цялото преживяване. Не спирах да мисля какво удоволствие доставяше на Дуейн моето нещастие. Още изпитвах желание да го убия, ако имах възможност.

Но не споделих мислите си с брат ми. Нямаше защо да слуша подобни неща. Влязохме вътре и заварихме Питър да преглежда глезена на мама.

- Много лошо изкълчване - каза той, - но няма нищо счупено. Няма да има нужда да се гипсира. -Извади от лекарската си чанта еластичен бинт и превърза стегнато крака й. - Поне една седмица не бива да се изкачваш по стълбите - предупреди я. -Остани тук. Мат, ние с теб ще донесем матрака на майка ти тук долу. Лора, можеш да ставаш, за да се храниш и за да ходиш до тоалетната, но нищо повече. Дръж крака си нависоко, когато седиш. Натоварвай го, колкото се може по-малко. Предполагам, че нямате бастун?

- Има един на тавана - отвърна мама.

- Ще го донеса - заяви Джони, грабна едно фенерче и хукна нагоре по стълбите.

Докато го нямаше, Питър извади няколко хирургически маски и ни ги даде.