Парижката книжарница

Пердю кимна.

— Единствената грешка на много хора, главно жени, е желанието тялото им да бъде съвършено, защото само тогава можела да бъде обичано. Важното е да умее да обича и да се остави да го обичат — допълни той.

— О, Жан, кажи го още веднъж, и то високо, за да те чуят всички! — засмя се Сами и му подаде бордовия микрофон. — Обичан е този, който обича — още една истина, която се забравя. Прави ли ти впечатление, че повечето хора предпочитат да бъдат обичани и полагат всички усилия, за да го постигнат? Диети, торби с пари, червено бельо… Ако вместо това се постараят те да обичат, светът ще е много по-красив и ще се освободи поне от пристягащото бельо.

Жан се засмя заедно с нея и се замисли за Катрин. И двамата бяха твърде уязвими, твърде раними. Копнееха да бъдат обичани, вместо да намерят сили и смелост да обичат. За да обича някого, човек има нужда от смелост — и от малко очаквания. Дали той ще е в състояние отново да обича истински?

Дали Катрин изобщо чете картичките ми?

Сами умееше да слуша, чуваше всичко и му отговаряше, както подобава. Разказа му, че някога била учителка в Швейцария, в Мелхнау. После започнала да изучава механизмите на съня в Цюрих, чертаела съоръжения за ветрогенератори в Атлантика, отглеждала кози във Воклюз и правела сирене…

Сами притежаваше една вродена слабост: не беше в състояние да лъже. Можеше да мълчи, отказваше да отговори, ала не бе способна да лъже съзнателно.

— Представи си как се приема това в нашето общество — разказа веднъж тя. — Като момиче постоянно си имах ядове! Всички ме мислеха за невъзпитана хлапачка, която се забавлява да е неучтива. Вечеряме в изискан ресторант, келнерът пита дали е било вкусно и аз отговарям съвсем честно: „На нищо не приличаше“. Майката на една съученичка ме пита как е минал рожденият ден на дъщеричката ѝ: „Е, миличка Сами, хареса ли ти?“. Аз се мъча да изстискам от гърлото си едно „Да“, но вместо това отговарям: „Не, беше скучно, а вашата уста мирише, защото прекалявате с червеното вино“.

Пердю избухна в смях. Учудващо е колко сме близо до същността си като деца и колко бързо се отдалечаваме от нея, докато полагаме усилия да бъдем обичани.

— На тринайсет паднах от едно дърво и ме прегледаха на скенер. Тогава се разбра, че в мозъка ми липсва центърът за производство на лъжи. Не съм в състояние да напиша фантастична парабола[47], освен ако не срещна говорещ еднорог. Мога да разкажа само онова, което съм усетила. Аз съм от хората, които трябва да легнат в тигана, за да говорят за пържени картофи.