Нощният ловец [bg]

Като оставим сънищата, всичко останало изглеждаше съвсем смислено: някой хвърля главата към мен на околовръстното, оставя Барби в апартамента ми и подрежда телата по любопитни начини. Някой друг, не аз. Не скъпият мрачен Декстър. Онзи, когото бяха уловили снимките на този диск. Щях да разгледам записа и веднъж завинаги да докажа, че…

Че има голяма вероятност убиецът да съм аз?

Добре, Декстър. Много добре. Казах ти, че има логично обяснение. Някой друг, който всъщност съм аз. Разбира се. Много смислено, нали?

Прибрах се и внимателно огледах апартамента. Сякаш никой не ме чакаше. Нямаше и повод някой да ме чака, разбира се. Малко обезпокоително беше обаче, понеже този архибяс, който тероризираше целия град, знаеше къде живея. Доказал беше, че е от чудовищата, които са способни на всичко. По всяко време можеше да влезе и да остави още части от кукли. Особено ако той беше аз.

Което, разбира се, той не беше. Определено не беше. Щях да открия някоя дреболия на снимките, която да докаже, че приликата е съвсем случайна, а фактът, че в такава степен улавям някои неща около убийствата, също несъмнено беше случаен. Да, това очевидно бе поредица от съвсем логични чудовищни съвпадения. Сигурно трябваше да кандидатствам за Книгата на Гинес. Зачудих се какъв ли е световният рекорд за това да не си убеден, че си извършил поредица убийства?

Сложих един диск на Филип Глас и се настаних в креслото си. Музиката раздвижи пустотата в мен и след няколко минути донякъде си възвърнах привичното за мен спокойствие и ледена логика. Отидох до компютъра и го пуснах. Сложих диска във флопито и разгледах снимките. Прехвърлях ги напред и назад и направих всичко, което знаех, за да изчистя образите. Пробвах неща, за които само бях чувал, импровизирах, но не се получи. В крайна сметка се оказах там, откъдето бях тръгнал. Просто беше невъзможно да се сдобия с резолюция, която да направи лицето на мъжа по-ясно. Въпреки това се взирах в снимките. Раздвижвах ги под различен ъгъл. Разпечатах ги и ги поднесох към светлината. Направих всичко, което би направил всеки нормален човек, и макар да останах доволен от имитацията, не открих друго, освен че човекът на снимките прилича на мен.

Не можех да си създам конкретно мнение за нищо, дори за дрехите му. Носеше риза, която можеше да е и бяла, и бежова, и жълта, или дори бледосиня. Светлината на паркинга го оцветяваше в розово-оранжево и беше противопоказана за всяко криминално разследване. Като оставим това и липсата на резолюция на картината, не можех да кажа повече. Носеше дълги светли свободни панталони. Почти стандартни дрехи, които всеки би могъл да облече, дори и аз. А аз се обличах толкова често по този начин, че стигаше да екипираш цял взвод подобия на Декстър.