![Нощният ловец [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/9/9/noshchniyat-lovec-bg-download.jpg)
Нощният ловец [bg]
- Автор: Линдсей Джеффри
- Серия: Декстър #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Елика Рафи
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нощният ловец [bg]». Краткое содержание книги:
— Полунощ. — Той се взря в екрана.
Петнайсет минути по-късно картината трепна и пак застина непроменена.
— Необходимо ли е да гледаме това пет часа? — попита Дебора.
— Раздвижи курсора — казах аз. — Виж рубриките или нещо, което се движи.
— Добреее — проточи той. Бързо прокара пръсти по клавиатурата и картините се заредиха през секунда. Първоначално не се различаваха кой знае колко: един и същ паркинг, една и съща светлина в ъгъла на паркинга. След около петдесет кадъра обаче изведнъж изплува някакъв образ.
— Камион! — каза Дебора.
Нашето скъпо недорасло дете поклати глава.
— Охраната — каза то и на следващия кадър колата на охраната наистина стана ясно различима.
Кадрите отново се заредиха един след друг, вечни и неизменни. На всеки трийсети или четирийсети виждахме как минава камионът на охраната, после — пак нищо. Това продължи няколко минути, после екранът притъмня и се установи дълъг интервал.
— Мамка му — възкликна моят омазнен нов приятел.
— Да не би камерата да е повредена? — Дебора го изгледа строго.
— А, не — поясни той. — Всяка вечер към три охраната паркира от другата страна и заспива. За такива пари — толкова работа. — Изсумтя и продължи да прехвърля екрана.
И после изведнъж…
— Чакай — викнах.
Върху екрана изникна закрит камион и спря пред вратата под нас. Картината пак трепна и изображението се промени. До камиона вече стоеше някакъв мъж.
— Можеш ли да го увеличиш? — запита Дебора.
— Увеличи го — обадих се, преди той да успее отново да си окачи намръщената физиономия. Младежът раздвижи курсора, освети тъмната фигура от екрана и кликна с мишката. Картината изплува в уголемен формат.
— Не се надявайте на по-голяма резолюция — рече той. — Пикселите…
— Млъкни — каза Дебора. Така се беше втренчила в екрана, че се уплаших да не го разтопи. Аз също се взрях в него. Не разбирах какво вижда.
Беше тъмно, а мъжът — прекалено далече, за да съм сигурен, но от няколкото дреболии, които различих, нещо в него ми се стори странно познато. Начинът, по който стоеше замръзнал върху екрана на компютъра, стъпил с леко разкрачени крака, цялостното внушение на профила му… Колкото и смътно да беше изображението, то някак си допълваше нещо. В глъбините на мозъка ми избликна съскаш кикот, заля ме като заключителен акорд на концертен роял и изведнъж ми се стори, че той невероятно много прилича на…
— Декстър? — Гласът на Дебора се разнесе като съскащо сподавено грачене.
Да, наистина.
Много приличаше на Декстър.
23.
Дебора трябва да бе отпратила младежа, защото когато отново вдигнах глава, бяхме сами. Тя стоеше пред мен. Въпреки синята униформа сега изобщо нямаше вид на ченге. Изглеждаше разстроена и сякаш не можеше да реши дали да крещи, или да плаче. Приличаше на мамичка, чието любимо малко момченце я е разочаровало особено много.
— Е? — попита тя.
Трябва да призная, че имаше право.
— Не е толкова страшно — уверих я. — А ти какво ще кажеш?
Тя ритна един стол. Той падна.
— По дяволите, Декстър, не ми се прави на остроумен. Кажи… Кажи, че не си ти! — Аз мълчах. — Добре, тогава ми кажи, че си ти! Само ми кажи НЕЩО! Каквото и да е.
— Аз… — Поклатих глава. Наистина нямаше какво да кажа, затова отново поклатих глава. — Почти съм сигурен, че не съм аз. Искам да кажа… не мисля, че съм аз. — Това и на мен ми прозвуча неубедително.
— Какво означава „почти сигурен“ — попита Деб. — Значи ли, че не си сигурен? Че има вероятност на снимката да си ти?
— Ами… — Брилянтен отговор на такъв въпрос, наистина. — Може би. Не зная.
— Какво означава „не зная“ — че не знаеш дали искаш да ми кажеш, или че наистина не знаеш дали на тази снимка си ти?
— Почти съм сигурен, че не съм аз, Дебора — повторих. — Наистина не съм сигурен. Обаче прилича на мен, нали?
— По дяволите! — Тя ритна падналия стол и той се блъсна в масата. — Как може да не знаеш, по дяволите?
— Малко ми е трудно да обясня.
— Пробвай!
Отворих уста, но за пръв път през живота ми от нея не излезе нищо. Сякаш останалото не беше достатъчно, но изглежда, и остроумието ми изневеряваше.
— Просто… Сънувах… тези неща, но… Деб, наистина не зная — едва измърморих.