Нощният ловец [bg]

— И аз съм Морган — казах му.

Той продължи да ме зяпа, после извърна глава и зарея поглед през стъклените врати.

Асансьорът пристигна с приглушен звън. Дебора влезе и така блъсна бутона с ръка, че накара полицая да вдигне поглед към нея. Вратата се затвори.

— Защо си толкова сърдита, сестричке? — попитах я. — Нали това искаше да правиш?

— Занимавам се с дреболии и всички го знаят — изръмжа тя.

— Обаче детективски дреболии — натъртих.

— Онази кучка Ла Гуерта пак се намеси — изсъска Дебора. — Щом приключа с това пилеене на време тук, трябва отново да поема наряда си при курвите.

— О, боже! В малкия си секси костюм?

— В малкия си секси костюм — каза тя и преди да успея да формулирам магичните слова на утеха, пристигнахме на административния етаж и вратите на асансьора се отвориха. Деб излезе, аз я последвах. Открихме салона за персонала — там хората чакаха на опашка, докато законът, в цялото си величие, намери време да снизходи към тях. При вратата на салона стоеше още един полицай от Брауърд, най-вероятно за да не вземе някой да се чупи към канадската граница. Дебора му кимна и влезе. Следвах я без кой знае какъв ентусиазъм. Оставих на ума ми да разнищва моя проблем. Миг по-късно бях изтръгнат от унеса си, защото Дебора ми кимна и поведе един намръщен млад мъж с мазно лице и дълга отблъскваща коса към вратата. Аз пак се затътрих след нея.

Очевидно го изолираше от останалите, за да му зададе няколко въпроса. Много добра полицейска процедура, но ако трябва да съм искрен докрай — не радваше сърцето ми. Знаех, без да знам откъде, че никой от тези хора няма нищо съществено, с което да помогне. Ако съдех по първия екземпляр, сигурно спокойно можех да приложа горното обобщение както към убийството, така и към целия му живот. Това именно беше скучната рутинна работа, която бяха подхвърлили на Деб, понеже макар и да беше свършила добра работа, за капитана тя си оставаше натрапница. И той й бе възложил най-досадната за един следовател работа, колкото да се занимава с нещо и да не му се мярка пред очите. А мен ме бяха прикачили към нея, защото тя бе настояла. Сигурно искаше да види дали посредством фантастичните си екстрасенски способности ще мога да отгатна какво е закусил този канцеларски плъх. Един поглед към тена на младия джентълмен ми беше достатъчен, за да разбера, че закусва със студена пица, картофен чипс и литър пепси. Това съсипваше кожата му и го изпълваше с тъпа раздразнителност.

Въпреки това последвах мистър Свадливко и Дебора в конферентната зала в дъното на коридора. В средата й стоеше дъбова маса с десет стола с високи облегалки, до стената с прозорците имаше бюро с компютър и аудио-визуална техника. Когато Деб и пъпчивият й млад приятел седнаха и започнаха да си разменят намръщени гримаси, разсеяно се отправих към бюрото. Под прозореца до него имаше малък рафт. Погледнах през прозореца. Почти непосредствено под мен тълпата репортери растеше. Вратата, през която влязохме със Стебан, беше заобиколена от патрулни коли.