Нощният ловец [bg]

— Ами да де — щастливо възкликна нашият приятел. — Как иначе хората в моя уебсайт ще гледат отбора?

Дебора се извърна и го изгледа. След около пет минути той пламна и сведе очи към масата.

— Тази нощ камерата работеше ли? — попита тя.

— Ами да — промърмори той, без да вдига поглед. — Сто на сто. Предполагам де.

Дебора се обърна към мен. Компютърните й познания се изчерпваха с умението да попълва стандартните пътни доклади. Аз бях малко по-вътре с нещата.

— На какъв режим е? — попитах темето на младия мъж. — Изображенията архивират ли се автоматично?

Този път той вдигна глава.

— Активира се на всеки петнайсет минути и хвърля всичко направо в харддиска. Обикновено на сутринта го изтривам.

Дебора толкова силно впи пръсти в ръката ми, че щеше да ми раздере кожата.

— А тази сутрин изтри ли го?

— Не. — Той отново извъртя очи встрани. — Нали цъфнахте тука, тропахте насам-натам, вдигнахте шум до небесата и какво ли не. И пощата си не съм проверил.

— Бинго! — Дебора ме погледна, после каза на нашия злощастен хипи:

— Ела тук.

— Ъ? — каза той.

— Ела — повтори тя, а той бавно се изправи с увиснала челюст и затърка кокалчетата на ръката си.

— Какво?

— Ела тук, ако обичаш — нареди Дебора с механичния глас на старо ченге и той се подчини. — Покажи ни записите от снощи!

Той зяпна компютъра, после нея.

— Защо?

Ах, тайнствата на човешкия интелект!

— Защото — Дебора говореше подчертано бавно и прилежно — мисля, че не е изключено да си заснел убиеца.

Той се втренчи в нея и замига, после лицето му пламна.

— Невъзможно!

— Възможно е — казах аз.

Той се втренчи в мен, после в Деб, после челюстта му увисна.

— Изумително — задъха се нашият приятел. — Без майтап? Искам да кажа… Ама вярно ли? Искам да кажа… — Изчерви се още по-силно.

— Можем ли да погледнем снимките? — запита Деб. Той застина за секунда, после се метна към стола до бюрото и хвана мишката. Екранът изведнъж оживя, а Прекрасният принц екзалтирано раздвижи пръсти по клавиатурата и клавиша на мишката. — Кое време да задам като начало?

— По кое време си тръгват всички? — попита Дебора.

— Снощи нямахме нищо… — Той сви рамене. — Всички си тръгнаха към… към осем беше.

— Сложи полунощ — казах аз и той кимна.

— Добре. — За момент продължи мълчаливо да движи пръсти по клавиатурата, промърмори едно „Хайде!“, а после занарежда: — Само шестстотин мегахерца е. Не искат да го ъпгрейдват, ама е дяволски бавен и не ще… Добре… — Изведнъж млъкна.

На монитора изплува огромно тъмно изображение: слабо осветеният паркинг под нас.