Нощният ловец [bg]

Отидох до оградата и се изправих почти като актьор от филм за концентрационен лагер от времето на Втората световна война — с вкопчени в мрежата пръсти и впит гладен поглед в онова, което лежеше само на няколко непостижими метра от другата страна. Убеден бях, че трябва да има някакъв прост начин за създание с удивителен интелект като мен да влезе вътре, но неспособността ми да свържа една мисъл с друга навярно е показателна за състоянието, в което бях. Исках да вляза, а не можех. Затова стоях, прилепнал до оградата, и зяпах през нея с пълното съзнание, че всичко, което има някакво значение, е там, само на няколко метра, а аз съм абсолютно неспособен да накарам гениалния си мозък да се нахвърли върху този проблем и да уловя отговора, когато той отскочи. Понякога умът избира лоши моменти, за да тръгне на разходка, нали?

Часовникът на задната седалка тиктакаше. Трябваше да тръгна напред — и то точно сега. Висях подозрително в една добре охранявана зона, а беше и нощ. Всеки момент някой от охраната щеше да прояви интерес към привлекателния млад мъж, който интелигентно наднича през оградата. Налагаше се да се размърдам и да намеря начин да вляза с колата. Отстъпих и обгърнах оградата с последен влюбен поглед. Точно тук, където краката ми я бяха докосвали, отчетливо се виждаше процеп. Брънките бяха срязани колкото да позволят на всеки човек, дори на добро ченге като мен, да се промъкне. Сигурно мрежата бе срязана тази вечер, след като са паркирали камиона.

Поредното ми откритие.

Бавно се върнах назад. Чувствах, че върху лицето ми автоматично се установява разсеяна усмивка от типа „А, здрасти“ — моята маска за прикритие. А, здрасти, офицер, просто се разхождам. Хубава вечер да разчлениш нечие тяло, нали? Жизнерадостно се плъзнах към колата си, оглеждах се, но не виждах нищо освен луната над водата — щастливо си свируках, когато се качих и потеглих. Сякаш никой не ми обръщаше никакво внимание — освен, разбира се, възторжения хор в главата ми. Свих към паркинга над кораба, на петдесетина метра от моята малка врата към Рая, дело на човешка ръка. Имаше още няколко коли. Никой нямаше да забележи моята.

Когато паркирах обаче, още една кола се плъзна на мястото до мен. Светлосин шевролет с жена зад кормилото. Останах неподвижен за миг. Тя също. Отворих вратата и слязох.

Същото направи и детектив Ла Гуерта.