Нощният ловец [bg]

Поех дълбоко дъх. Никога не бях искал повече да бъда себе си. Положих усилия да се съсредоточа, да се стегна и когато една малка част от Декстър се завърна и запълни ехото в черепната ми кутия, осъзнах просто колко по човешки глупав съм станал. Всъщност тук нямаше кой знае каква мистерия. Беше повече от очевидно. Моят приятел беше свършил всичко, освен да изпрати официално уведомление, в което да пише: „Имаме честта да Ви поканим на вивисекцията на Вашата сестра. Мрачното настроение препоръчително“. Дори тази логика беше отвяна от пулсиращия ми череп от една нова мисъл, която си запроправя път, за да се материализира, изпълнена с дефектна логика.

Когато Деб бе изчезнала, аз спях.

Възможно ли бе това отново да означава, че съм го направил, без да го съзнавам? Ами ако някъде вече съм разчленил Деб и съм я натъпкал в някой малък студен склад и…

Склад? Откъде ми дойде това?

Усещането за затвореност… правилният избор на сервизното помещение при хокейното игрище… студеният въздух, който пронизва гърба ми… Защо това имаше такова значение? Защо непрекъснато се връщах към него? Каквото и да се случеше, аз правех все едно и също. Връщах се към едни и същи нелогични сетивни спомени, а нямаше причина да го правя, поне според мен. Какво означаваха те? И защо изобщо трябваше да ми пука какво означават? Защото без разлика дали означаваха нещо, или не, те бяха единственото, с което можех да продължа. Трябваше да открия място, което да съответства на усещането за студена и непосредствена правилност. Нямаше друг начин, трябваше да го открия това място. Там щях да намеря Дебора, да намеря и себе си или не-себе си. Елементарно, нали?

Не. Изобщо не беше елементарно. Само опростенчески. Нямаше никакъв смисъл да обръщам внимание на призрачните тайни послания, които достигаха до мен от сънищата ми. Сънищата са лишени от съществуване в действителността, не оставят като Фреди Крюгер7 следи от нокти върху разбуждащия се свят. Не можех просто да се втурна навън и да подкарам колата безцелно в умопомрачителна паника. Нали съм хладно и логично същество. И също толкова хладно и логично заключих вратата на апартамента и тръгнах към колата. Все още нямах представа къде отивам, но необходимостта да стигна бързо там беше грабнала юздите и ме пришпорваше към кварталния паркинг, където държах автомобила си. Но на десетина метра от моето надеждно превозно средство се заковах на място, сякаш се бях натъкнал на невидима стена.