Нощният ловец [bg]

— Обажда се капитан Матюс — каза гласът. — Искам да говоря с детектив Морган.

— Тя не е тук — отвърнах и сякаш краката ми се подкосиха при мисълта какво може да означава това.

— Хмм. Всъщност това не е… Кога си тръгна?

Инстинктивно хвърлих поглед към часовника. Девет и петнайсет. Изпотих се.

— Изобщо не е идвала — отвърнах.

— Казала е обаче, че тръгва към апартамента ти. Дежурна е, трябваше да е тук.

— Изобщо не е идвала тук.

— По дяволите! Казала е, че разполагаш с някакви улики, от които се нуждаем.

— Така е — потвърдих и затворих телефона.

Наистина разполагах с улики, това беше повече от сигурно. Само че не бях съвсем категоричен какво означават те. Трябваше обаче да реша, а не разполагах с много време. Или — ако трябва да съм по-точен — не мислех, че Дебора разполага с много време.

Отново не знаех откъде знам това. Не си казах: „Хванал е Дебора“. В ума ми не изникна някаква тревожна картина за надвиснала над нея гибел. Не бях споходен от ненадейно прозрение, нито си рекох: „Боже, Деб вече трябваше да е тук. Не й е присъщо да закъснява“. Просто когато се събудих, знаех, че Деб ще дойде да ме вземе, а тя не беше дошла. Знаех и какво означава това.

Той я беше хванал.

Хванал я беше заради мен — в това вече бях убеден. Обикаляше все по-близо и по-близо около мен — влизаше в апартамента ми, оставяше ми малки послания чрез жертвите си, дразнеше ме с намеци и бързо прелитащи картини, с внушения за онова, което правеше. А сега беше толкова близо, колкото беше възможно, без да е в същата стая. Отвлякъл беше Деб и чакаше с нея. Чакаше мен.

Къде обаче? И колко щеше да чака, преди да изгуби търпение и да започне играта без мен?

А аз много добре знаех кой ще му е другар в игрите без мен — Дебора. Дошла беше в апартамента ми, облечена за работа в костюм на проститутка, а той едва ли е мечтал за по-добър подарък. Сигурно си е помислил, че е Коледа. Хванал я е и тази вечер тя щеше да е жертвата му. Не исках да си я представям така — здраво завързана и разпъната да наблюдава как бавно и завинаги от нея изчезват ужасни части. Обаче сигурно щеше да стане точно така. При тези обстоятелства вечерта щеше да се превърне в щуро забавление, но не и за Дебора. Бях повече от сигурен, че не го искам. Не исках той да сътвори нещо дълготрайно и великолепно. Не и тази вечер. По-късно може би, с някой друг. Когато се поопознаем малко по-добре. Не и сега. Не с Дебора.

При тази мисъл, разбира се, всичко ми се стори по-поносимо. Много хубаво беше, че уредих този въпрос. Предпочитах сестра си жива, а не на малки обезкървени парчета. Чудесно, почти човешки от моя страна. Това вече беше уредено. Кое беше следващото? Сигурно можех да се обадя на Рита, да я заведа на кино или на разходка в парка. Или… я да видим — може би… Не зная… да спася Дебора? Да, това изглеждаше интересно. Обаче…