Нощният ловец [bg]

— Щеше да ме предаде — казах аз и Дебора кимна. Нещо проблесна в очите й.

— Ти си единственият ми роднина, Декстър.

— Не е кой знае каква придобивка, нали?

Стояхме загледани един в друг. Гледах сълзата, която падна от лявото й око и се спусна по бузата й. Тя я избърса, пое дълбоко дъх и се извърна към прозореца.

— Не е — съгласи се. — Но той нямаше да те предаде. Аз обаче мисля да го направя. — Загледа се през прозореца далеч към хоризонта. — Трябва да приключа с разпитите. Оставям на теб да решиш дали тези свидетелства са актуални. Вземи диска, виж го на компютъра си и реши каквото имаш да решаваш. Ще мина да го прибера и да чуя какво ще ми кажеш, когато свърша тук и преди да поема дежурството си. — Погледна си часовника. — Ако трябва да те предам, ще го направя. — Отново ме загледа. — По дяволите, Декстър! — каза с обич и излезе.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Под мен все така кипеше водовъртеж от полицаи, репортери и грачещи зяпачи. Далеч отвъд паркинга се виждаше магистралата. Колите и камионите профучаваха на границата на позволените за Маями деветдесет и пет мили в час. Отвъд магистралата, в мъглявата далечина, трептеше изгревът.

А тук, на преден план, стоеше зашеметеният и се взираше през прозореца към един град, който не говореше, а и да говореше, пак нямаше да му каже кой знае какво.

По дяволите, Декстър!

Не зная колко дълго съм стоял така, но все пак накрая осъзнах, че тук няма да намеря отговорите. Компютърът на нашия човек обаче сигурно можеше да ми каже нещо. Отидох до бюрото. Имаше записвачка. В най-горното чекмедже намерих кутия дискове. Сложих един във флопито, записах целия файл със снимки и извадих диска. Задържах го. Нямаше какво да кажа. Сигурно си въобразявах, но ми се стори, че дочух слабия кикот на неясния глас от задната седалка. За всеки случай изтрих файла от харддиска.

На излизане полицаите от Брауърд не ме спряха, нито ми казаха нещо, но зад безразличието им долових неотстъпчивост и подозрение.

Зачудих се дали демонстрират това, на което казват съзнание. Нямаше как всъщност да узная. За разлика от бедната Дебора, която се разкъсваше от чувство на лоялност към толкова много неща, че се чудех как ги съвместява в мозъка си. Възхищавах се на решението й да ме остави да реша приложимостта на доказателствата. Много красиво. Съвсем в стила на Хари. Все едно да оставиш зареден пистолет на масата пред виновен приятел и да си тръгнеш със съзнанието, че вината ще дръпне спусъка и ще спести на града съдебните разходи. В света на Хари човешкото съзнание не можеше да преживее подобен позор.

Както обаче Хари много добре знаеше, неговият свят отдавна беше мъртъв, а аз нямах съзнание. Затова не можех да осъзная позора, не можех да изпитам и чувство за вина. Разполагах само с един диск и с няколко снимки върху него. Естествено тази снимки бяха по-безсмислени и от съзнанието.

Трябваше да има някакво обяснение, според което Декстър не можеше да се разхожда с камион из Маями насън. Разбира се, повечето шофьори по пътя, изглежда, се справят с това, но поне когато потеглят, са отчасти будни, нали? А пък ето, аз — изпълнен с жизнерадост и с блеснал поглед — съвсем не съм човекът, който ще тръгне да скита из града и да убива несъзнателно. Не, аз бях човек, който иска да е буден във всеки миг. А и ако държим да сме изчерпателни, трябва да споменем нощта на околовръстното шосе. Физически беше невъзможно да хвърля главата към собствената си кола, нали?