Златният бряг [bg]

13.

До сряда бях подготвил необходимите документи, за да поискам от администрацията в Латингтаун разрешение, да построя конюшня върху собствеността на Сюзън. В тях не бях посочил изрично, че конюшнята, която ще се строи, вече съществува в земите на Станхоуп, тъй като семейство Станхоуп дължаха, разбира се, доста пари на града и общината и предположих, че частта от конюшнята, която смятахме да прехвърлим, може би ще се окаже, че е имущество, върху което има запазено право за плащане на данък. Но ако е законно да се събарят постройките, за да не им се плащат данъците, тогава сигурно е законно и да се преместват върху собственост, чиито данъци са вече платени, но положително ще се увеличат заради конюшнята. Честно ви казвам, не знам как се оправят в това общество хората без юридически дипломи. Дори аз, който съм завършил право в Харвард, випуск’69, се затруднявам да различа законното от незаконното, тъй като законите се трупат по-бързо, отколкото боклукът на градското сметище.

Съставих също и молбата за специалното разрешение, върху която ни бе необходим автографът на мистър Франк Белароса.

Същата сряда, докато вечеряхме, казах на Сюзън:

— Нали знаеш, че според обичая трябва да занесем на ръка тази молба на новия ни съсед и да разменим с него две-три приказки за това, какво възнамеряваме да правим.

— Ще се заема с това — отвърна тя.

— Чудесно. Аз не бих го направил.

— Това е моята конюшня и аз ще се погрижа за нея. Подай ми, моля те, месната погача.