Рейн-сан: Гробище за спомени [bg]

24.

Отбих се в магазин за преоценени стоки и си купих костюм, риза и вратовръзка, гел за коса и очила с най-ниския диоптър. Върнах се в хотела в Юено, взех душ, облякох новите си дрехи и си намазах косата с гела. Сложих си очилата. Застанах пред огледалото — нямаше да заблудя онези, които ме познаваха, но пък евентуалните свидетелски показания нямаше да имат нищо общо с истината. Даже само костюмът ми придаваше съвсем различен вид. Не си спомнях кога за последен път съм бил облечен така. Май на погребението на баща ми. На погребението на майка ми бях с униформа.

Освен че изглеждаха странно, дрехите ми бяха и неудобни. Когато ги бях мерил в магазина, не знаех точно какво търся, с изключение на костюма, и сега осъзнах, че сигурно съм допуснал десетки грешки в самото обличане. Дали бях завързал вратовръзката правилно? Трябваше ли да закопчая сакото? Всеки с поглед за такива неща можеше да си спомни дребните грешки или поне щях да привлека излишно внимание. Кофти, че се сещах чак сега. Имах проблем, Бясното куче продължаваше да ме търси, и не биваше да изоставам с приготовленията си. Бях проявил глупост и самодоволство, като собственик на жилище, който не си е направил труда да го застрахова, понеже преди не се е случвало нищо лошо.

Реших никога повече да не допусна да съм неподготвен за неприятности. Щях да обръщам внимание на дребните неща — как се обличат хората, как говорят и вървят. На нещата, които ги превръщат в част от фона или ги карат да изпъкват. Щях да ги наблюдавам, да се опитвам да откривам белезите и поведението, които ги правят такива, каквито са, и после да ги имитирам, да възприемам техните особености. Все едно изпълнявах роля и приготовленията щяха да са нещо като актьорска школа. Щях да го превърна в игра и да я играя всеки ден.

Ала това по-късно. Стига да доживеех дотогава. Сега трябваше да се задоволя с това, което имах.

Замислих се как да се добера до Мори, как да го направя, как да се измъкна, как да се опитам да отвлека вниманието на хората. В главата ми започна да се оформя план. Груб, грозен и импровизиран, но като се имаха предвид параметрите, сигурно щеше да свърши работа. В края на краищата този път нямаше нужда да прилича на естествена смърт. Можеше да прилича, на каквото си ще.

Отидох в друг магазин за преоценени стоки и си купих голяма едноцветна кърпа „фурошики“. В Япония вече почти не се срещат такива, изместили са ги найлоновите торби, обаче по онова време ги използваха масово. В тях увиваха и носеха всякакви неща — храна, пакети, кутии с обяд.