Рейн-сан: Сеч [bg]

Позвъних на Тацу и същата вечер отново се срещнахме в изакаята. Наблюдавах пристигането му като предишния път и влязох десет минути по–късно, след като се уверих, че никой не го следи.

— Трябваше да е само Олег — укоризнено каза той.

Вдигнах наздравица с едната от двете халби бира, които беше поръчал, и отпих.

— Уговорката ни се отнасяше само за цивилни — отвърнах аз, оставих чашата си на масата и се оригнах.

— Признавам, че не си спомням точните думи. Бяхме пили доста.

— Май говорехме да отстраня само злокачествения тумор, без да нараня околната тъкан, нещо от този род. Според мен охранителят е по–скоро тумор, отколкото здрава тъкан. Това обаче е сива област, съгласен съм.

Усетих, че се мъчи да не се усмихне. Знаех, че няма да допусне да изгуби спора, и бях доволен, че изобщо го е повел.

— Добре ли си? — попита той след малко. — Имаше ли проблеми?

— Никакви. Твоята информация беше абсолютно точна. Някакви проблеми при теб?

Тацу поклати глава.

— Както можеше да се очаква, никой не е видял нищо. Някой е успял да разбие входната врата и вратата на една от стаите, пребил е до смърт един човек и е удушил друг, след което е избягал, без да остави свидетели.

— Може да е нинджа — предположих аз. — Чувал съм, че били смъртоносни.

Сега вече той наистина се усмихна, но и леко поклати глава.

— Радвам се, че си добре. Но още не е приключило. Виктор ще хвърли всичките си сили срещу теб.

— Знам. Искам да го направи. Предизвиквам го.

Тацу внимателно ме погледна.

— Знаеш ли, Кейсацучо работи с няколко отлични психиатри. Мога да уредя някой от тях да те приеме.

Усмихнах се.

— Когато свърша с Виктор, ще отида при всеки, когото ми препоръчаш.

— Как ще се добереш до него?

Предадох му сутрешния ни разговор.

— Наясно си какво означава това — отбеляза Тацу накрая. — Те се готвят да те ликвидират веднага щом убиеш Сугихара.

— Кои „те“?

— Виктор, Уилсън и всички сили, които могат да мобилизират двамата.

— Възможно е. Погледни го от друг ъгъл обаче. Виктор знае, че съм убил Олег. Неговият боен другар, най–добрият му боец, дясната му ръка. Само това стига, за да направи нещата съвсем лични за него. И отгоре на всичко се пръска от яд, че аз като че ли не се поддавам на страха, който всява у всеки друг.

— Наистина ли е така?

Позамислих се.

— Не съм сигурен. Може би просто по–добре го крия, даже от себе си. Но ми се струва, че той по–скоро… изпитва потребност хората да се страхуват от него. Това е главната му цел, предимството, което винаги преследва. Разбрах го в момента, в който го видях за пръв път. И просто няма да му дам това предимство. Напротив, ще го използвам срещу него.