Рейн-сан: Сеч [bg]

Навън беше прохладно, под уличните лампи бавно се вихреха конуси от мъгла и улиците тънеха в сънна тишина. Докато вървях, си представях клуба, двуетажна сграда на ъгъла на типично мрачни и тесни йошиварски улички. Входът се намираше максимално далече от ъгъла. Срещу него имаше малък паркинг, който представляваше нещо като площад, заобиколен от еклектично съчетание от стари дървени къщи, малки кооперации и още няколко бардака. Нямаше незабележими подходи — нито съседни улички, нито преки. Изобщо нямаше как да се приближа, без да ме видят. Трябваше да разчитам единствено на дегизировката.

Още веднъж мислено минах по избрания от мен път. После напълно се потопих в новата си самоличност — чиновник, който е окъснял на работа и е решил набързо да обърне едно в Йошивара, преди да се прибере вкъщи и да легне при жена си. Представих си всичко — апартаментче в недалечния Нипори, съпружеска вярност, бебе на път. Отиване на работа рано сутрин с претъпканото метро сред хиляди други служещи мравчици. Напрежението, сметките, тревогите. И от време на време по някоя открадната нощ като тази. Затова бях там. Това бях аз. Не съществуваше нищо друго.

Навлязох в Йошивара и служителите пред заведения с имена като „Мотомоделки“, „Земя на фантазии“ и „Гърне с мед“ започнаха да ме канят да вляза. Нямаше друго осветление освен неона над входовете и сиянието на няколко самотни автомата за закуски и напитки. Сърцето ми биеше по–бързо, но не повече от това на чиновника, какъвто бях, нервен заради тази непозволена забежка, в търсене на място, което да ми се стори подходящо.

Петнайсетина метра нататък видях клуба. Мършав служител с бяла риза и тъмна вратовръзка висеше на десетина метра вляво от входа, където можеше да заговаря повече минувачи. Той ме забеляза и извика: Ирасшаимасе. Паркингът беше вдясно от мен, около една трета пълен. Докато подминавах паркираните коли, за пръв път зърнах входа. Отпред чакаше човекът на Олег, един от двамата, които ме бяха претърсвали в офиса на Виктор. Той дискретно стоеше вдясно от вратата и в сумрака не се отличаваше от служителите, рекламиращи многобройните заведения. Небрежно плъзнах поглед покрай него, после пак насочих вниманието си към мършавия. Нищо в изражението и позата на часовия не показваше, че ме е познал. И как би могъл? На улицата цареше сумрак. Аз все още бях сравнително далече. Той не очакваше да ме види в такава обстановка. Нещо повече, сега бях друг човек.

— Дозо — извика мършавият, когато се приближих на пет–шест метра, и посочи входа на клуба. — Дозо, окякусама. — „Заповядайте, многоуважаеми посетителю.“