Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
Когато отекна последният звук на смеха, Лиско забеляза:
— Звучи като музика. Бях се затъжил за него. Обещавате ли ни тази радост всеки ден?
— Когато и колкото пожелаете — отвърна Къртицата.
— Все едно, че слушаш арфа! — рече Димби.
— На мен пък ми прозвуча като саксофон — рече Домби.
— А пък аз — изказа се и Мокси, — затворя ли очи, си представям канарче.
Къртицата изказа опасения, че може би я ласкаят пресилено, и все пак още веднъж благодари за вниманието, след което пожела да чуе нещо от гостите.
— Например една песен — помоли тя.
— Песен? — Лиско погледна приятелите си. — Може!… Приятели, да му отперем на бърза ръка една песен, а?
В ушите му вече набираха сила струнните инструменти, създаваха фон, върху който лисичето искаше да измисли нещо по-особено.
— Няма да пея, а ще говоря като песен — осведоми той, а „хористите“ се съгласиха, какво да правят — бяха само хористи и се намесваха само ако им подадат знак.
Ето какво измисли Лиско върху тихия фон на оркестъра:
— В най-забутаните гънки на човешката душа тя живее. В най-забутаните гънки се спотайва и мълчи. Ненадейно някой ден се измъква и след туй поразява. Като някакъв камшик своя остър зъл език тя развява.
Димби, Домби и Мокси видяха подадения знак и запяха:
Хористите млъкнаха, а лисичето продължи:
— Гледаш — поляна. Просторна, голяма. Отгоре покрита с цветя. А пък отдолу е яма до яма — умело изкопани, все ями на Завистта.
Диригентът подаде знак, тримата му приятели запяха отново:
Лиско:
— Гледаш — поляна. Просторна, голяма. Отгоре покрита с трева… Пристъпваш и падаш в невидима яма… Разбираш, че тази невидима яма, о, да — тази скрита невидима яма сред чудната най-ароматна поляна за тебе, за тебе е тя!…
Хористите и диригентът протегнаха блажено ръце, лапи и крака.
— Кеф! — рече сладко Лиско, докато струнните инструменти си отиваха.
— И колко е забавно! — забеляза Димби.
Къртицата мълчеше и зорко следеше всеки от тях.
— Лиско — започна най-после тя.
— Кажете, мадам.
— Тази песен за мен ли се отнасяше?
— Амии, те, песните, се пеят и… който ги слуша, трябва сам да разбере за кого се отнасят… В гази песен се говори за някоя си Завист, а вие сте Къртица.
— Но се говори за ями, дупки… Неща, които са моя специалност.
— О, разбирам. Искате да кажете, че ние мислим… Как да
се изразя… Вие мислите, че ние мислим, че вие завиждате на нас, които си играем под слънцето, пеем си и си правим приключения, а вие скитате на тъмно под краката ни и един ден си викате: защо да не ги издърпам тук тия хлапаци, само аз няма да съм на тъмно я!… Нека и те да са на тъмно. Да си ги пленя и да им се смея на нещастието… Сигурно си мислите, че ние си мислим така, но не е така. Вие сте благородна дама, царица, поканихте ни на гости и дойдохме, защото тук ни е по-добре, отколкото горе, при омразното слънце… и по-интересно.
— Така че оставаме! — допълни Димби.
Къртицата ги погледна косо:
— Да не лъжете, ей!
— Честна дума! — увери я Лиско.
— Кой знае — продължи да го гледа накриво Къртицата. — Голям си хитрец, ама да видим… Ще внимавам.
— Вижте какво, мадам — каза Лиско, — аз съм такъв хитрец, че колкото и да внимавате, ще ви надхитря и хич не се опитвайте да внимавате. Дойде ли му времето, окото ми няма да мигне и ще ви надхитря. Затова гледайте си живота. Събрали сме се да се веселим, а не да се дебнем и подозираме.
— Прав си! — отсече Къртицата. — Оттук не може да се бяга. Да започваме!…
— Какво искате?
— Да играем на нещо.
— Добре… Жмичка?
— Какво е то?
— Излизате от залата, жмите, а ние се крием по лабиринта, търсите ни, откриете ли някого, той жми, а другите се крият… Приятно и забавно.
— Може! — отвърна Къртицата. — Отивам да жмя така ли?
— Така. Вие жмите. ние се крием.
— Видяхте ли, че е хубаво? — рече доволно Къртицата. — Това исках!…
Тя се отправи към лабиринта. Излезе от залата, кривна вляво и запита:
— Затварям очи, така ли?
— Така!
— И нищо повече?
— А, не… Броите до сто.
— При деветдесет и девет тръгвам, така ли?
— Точно така.
— Чудесно!
Къртицата започна да брои високо и отчетливо. В гласа й имаше радост, дори щастие. Най-после!… Край нея приятели, играе си, ето — сега брои, а те се крият, тя ще ги спипа всичките, защото познава лабиринта като никой друг и винаги ще знае къде да се крие, и винаги други ще мижат, а тя ще се забавлява ли, забавлява с пленниците си.