Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Трябва да се връщаме в къщата, Филип — каза тя меко, докосвайки ръкава му.
Той се обърна, лицето му беше бледо, и я погледна така, сякаш гласът й го бе пробудил от сън.
— Ти си тук — въздъхна гой.
— Аз съм Карес — напомни му тя. — Хайде, елате, имате нужда от почивка.
— Време е всички да тръгваме — каза Люсиен високо с хладен, твърд глас, а в тъмните му очи тлееше гняв, когато застана до Карес. — Аз и съпругата ми се уморихме от тези глупости.
— Вашата съпруга — вдигна глава Филип с устни, изкривени от неприязън. — Тя беше ваша съпруга само по име — изсъска той, кимвайки към гробницата, след това, без да чака другите, се обърна и закрачи към къщата.
— Остави го сам, от него могат да се очакват само неприятности — заповяда Люсиен на Карес и взе ръката й в своята, сякаш тя бе непослушно дете. — Мисля, че ми дойде до гуша от Филип Дюбрюл за тази вечер.
Това бяха последните му думи, след което двете двойки се отправиха смълчани към убежището, което им предлагаше къщата. Въпреки че продължаваше да държи ръката й, той сякаш беше далеч оттук, изгубен в някакви собствени мисли, в които тя не беше добре дошла.
Огромна умора обзе Карес, когато стигнаха до градината в задната част на къщата. Всичко беше утихнало, дори жилищните помещения на домашната прислуга. Сякаш всичко е било един кошмар, но образите, които кръстосваха съзнанието й отново и отново, бяха прекалено реални.
— Какво се канеше да направи тази жена с ножа? — попита Соланж Люсиен, прекъсвайки внезапно дългото мълчание.
— Ако Филип не я беше спрял, тя щеше да им даде знак да й донесат някакво животно, вероятно някой гълъб от гълъбарника в градината. Щеше да му пререже гърлото, принасяйки го в жертва, за да успокои духа на Аурора и той да не се върне обратно на земята в навечерието на Деня на вси светии — обясни той.
— Колко ужасно — Соланж потръпна. — Как можете да я понасяте около себе си?
— Тя винаги е била вярна на семейство Сен Амант и винаги е правила това, което е мислила, че е най-добро за фамилията, дори то да не е било винаги очевидно. — В гласа му се долавяше решителност, която дори Соланж реши да уважи.
Но докато се изкачваха по стълбите към своите спални, Карес осъзна, че е съгласна със Соланж. Тя не разбираше защо Люсиен не е освободил Доминик от домакинството си. Но пък, помисли си тя с огромна умора, имаше още толкова други неща, които тя не разбираше в Сан Рьогре.
— Съжалявам, че ти се наложи да присъстваш на този провал — каза й Люсиен, когато влизаха в тъмната стая. — Не забравяй, че аз исках да останеш в къщата. Докато човек не поживее по-дълго тук, му е трудно да разбере логиката на африканците.
— Както и на техните господари — каза Карес с известна горчивина.
Люсиен се обърна от мястото, където беше застанал в светлината на свещите, поставени върху полицата под своите стъклени похлупаци.
— Какво точно не разбираш в мен, скъпа! — В плътния му глас се долавяше любопитство и очакване.
— Всичко — каза тя раздразнено, успяла вече да свали единия си ботуш и занимавайки се с другия.
Напоителният аромат на разложението, идващ от блатата, все още се бе запазил по подметките й.
— Целият ти живот е загадка за мен от самото начало.
— Какво имаш предвид? — Гласът му беше напрегнат, отбраняващ се.
— Аурора, ти така и не ми каза за Аурора — отвърна му тя равно, докато сваляше жакета си и освобождаваше колана на полата, за да може да я свали.
— Самоубийството обикновено не е предмет на обсъждане — отвърна той натъртено.
— Ти трябваше да ми кажеш, а не да позволяваш да го науча от други хора — каза тя уморено, като свали ушитата в мъжки стил риза, която бе част от костюма й за езда. Обръщайки се към него, след като остави ризата в гардероба, тя усети как отмалата надделява над нея. Спря се за миг, облечена с ризата и корсажа си.
— Може би си права, но ние и двамата имаме своите тайни, не е ли така, скъпа? — Той прекоси стаята с няколко бързи крачки, докато се озова зад нея, поставил силните си ръце на раменете й, като я успокояваше.
— Отново говориш със загадки. — Тя отметна един кичур от лицето си, усещайки топлия му дъх по шията си.
— Позволи ми да ти помогна с останалите дрехи — прошепна Люсиен и развърза корсета й, оставяйки го настрани. С няколко ловки движения той свали корсажа й на пода и едва когато постави ръцете си върху раменете й, наметнати с ризата, тя разбра какво е намислил.
Алената лилия на нейното рамо пламна за миг, точно като в килията на затвора Ла Салпетриер. Той беше прав, тя също имаше своите тайни, които все още не можеше да се престраши да му каже. Поне засега. Не и преди да е сигурна, че няма да дойдат от Франция, за да я търсят. Когато се убедеше, че няма възможност да я върнат обратно в затвора, тя можеше да му довери всичко, но засега нямаше да му каже нищо. Който и да бе убедил краля да издаде ужасното писмо срещу нея и баща и, той би могъл все още да им мисли злото. Не, тук в Луизиана тя се чувстваше защитена от тези, които искаха да я наранят. Все още не беше дошло времето да свали своята маска, и дори пред Люсиен. Той самият, както тя бе почнала да осъзнава, носеше маска.