Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Твоят бог е облечен в злато и коприна, с венец от злато и безценни камъни, а моят бог, истинският, е гол и бос. Погледни как си нашарил тия свои идоли! — посочи той с рязко движение иконостаса насреща и после, като в изстъпление, разярен от собствените си думи, се спусна и дръпна с двете ръце дървения кръст, който бе прикрепен над входа на олтара, счупи го на коляното си, хвърли го в нозете на монаха: — Ето на какво се кланяш ти! Това шарено дърво е твоят бог!
Отец Емилиян цял се разтрепера, наведе се неочаквано бързо и с трескави движения на дългите си сухи ръце събра частите на счупения кръст, притисна ги на гърдите си, отворил широко срещу богомила очи и ноздри, задъхан от възмущение:
— Ти… изчадие адово, ти, богуненавистни човече, как посмея да посегнеш върху светия кръст! Небесен огън ще те изгори… Ти се носиш като зъл дух низ цялото царство и людете се боят от тебе, както от сатаната. Знам аз… От тебе се отричат и твоите богомили, проклети да са, а ти да си трижди проклет! Знам те аз, навред се носи нечистата ти слава и ето виждам те с очите си живо въплъщение на дявола…
Рун се загледа в него, като да се уплаши премного от думите му, обърса с опакото на ръката овлажнялото си чело и отговори, за да се оправдае:
— Аз служа на царството…
— Вие всички сте против царството и против царя.
— Когато царството е справедливо, ние сме за царството и за справедливия цар също.
— Ти опаса меч и проля много кръв. А не сте ли вие против меча, против всяко кръвопролитие и насилие?
Рун отново надигна рязък глас, замахна гневно с ръка:
— Грях е да проливаш невинна и чиста кръв! Ако аз те попитам сега, ще ми кажеш ли истината без насилие? Не благославя ли вашият патриарх от престола си меча на царя?
— Казано е: има меч духовен и меч железен в защита на правдата.
Те говореха за една и съща правда, както и сами вярваха, че няма две правди и две истини за бога и за делата му. Разделяше ги човешката слепота и немощ, между тях беше двуострото оръжие на непросветения човешки разум и на лъжливото човешко слово, което може да служи с еднаква сила на правдата и на истината, но и на кривдата, и на всяка заблуда човешка. Те вярваха в една и съща правда, но омразата между тях беше по-голяма от любовта им към правдата. Има слова благозвучни, бляскави, слова за всяка човешка самоизмама и те ги намираха един срещу друг. Най-сетне Рун, който чувствуваше своето надмощие, посочи единия камък на пода и заповяда на монаха:
— Седни и отговаряй, без да те насилвам. Кажи къде скри жената!
Отец Емилиян не се помръдна и отговори:
— Ти вече искаш да ме насилиш. Ти искаш отговор, който аз не искам да ти дам. И не ме питай повече.
Тогава богомилът протегна ръка наназад, там, където бе застанал помощникът му, и рече злобно, показвайки белите си криви зъби:
— Аз няма да говоря повече и ще чакам ти сам да заговориш. И ще заговориш!
— Самуил Мокри ли те изпрати при мене… — попива тихо монахът.
Рун нищо не му отговори, а замахна пак към помощника си, който бързо се приближи с въже в ръцете. Те и двамата се нахвърлиха върху монаха, вързаха здраво ръцете му и нозете му, накараха го да седне на единия камък. Рун седна на другия и така се намести, така се загърна с топлата си наметка, сякаш и не мислеше вече да става. После кимна към помощника си: почакай! Помощникът извади остра мечица, която тихо и късо иззвънтя, сложи я на пода между себе си и вързания монах. След това извади една торбичка, сложи и нея до мечицата, развърза я — види се, че беше пълна със ситна сол. Той побутна монаха с коляно:
— Хайде, не виждаш ли що те чака? Отговаряй какво те питат.
Отец Емилиян седеше на камъка с наведени очи, но сега като че ли отеднаж забеляза що ставаше около него. Той погледна голата мечица и торбичката на пода, сетне дигна очи към иконостаса насреща и дълго не откъсна погледа си от иконата на Богородица.
Рун отново кимна на помощника. Помощникът ритна падналата наблизу мека монашеска калимявка, посегна бързо и дръпна с двете си ръце надолу расото и подрасника на монаха. Връзката, с която беше вързан подрасникът под брадата на монаха, се скъса, разголи се мършаво и жълто тялото му — хлътналите гърди, гърбът с изпъкнал ръб на възлестия гръбнак, ръцете ниско под лактите. Почакаха те и двамата — Рун и помощникът му, а отец Емилиян не се помръдваше. Рун отново даде знак.
Помощникът попридръпна нетърпеливо, без нужда, тесните ръкави на грубата си мешинена дреха — единия, после другия, и проскимтя от нечовешка радост:
— Сега ще те стопля, отче свети…
Той взе мечицата от пода и започна да изрязва широка лента от кожата на монаха, от рамото му надолу по ръката. Отец Емилиян изохка и се дръпна.