Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
На близко разстояние ги следваха шестимата мъже от лодката, въоръжени с пистолети и ками, за да ги охраняват, ако бъдат нападнати от сипаите на капитан Макферсън, което бе напълно възможно сега, когато отиваха на среща с Нимпор. Лодката ги чакаше и те поеха по течението на голямата река. Нощта беше ясна и спокойна. Милиарди звезди трепкаха в небето и се отразяваха в реката, а луната взе да се показва зад върховете на горите и кубетата на многото пагоди, блеснали със своята позлата под нейните лъчи. Като наближиха долното течение на реката една ярка светлина, отразена нависоко като фосфоресцираща мъглица, сочеше белия град с милионите му улични фенери, а на юг две безкрайни успоредни ивици от светещи точки подсказваха за закотвени лодки край бреговете.
Лодката, която бързо се носеше по течението под мощните удари на шестте весла, сви рязко към тевия бряг и спря пред малко, полуразрушено стълбище, което водеше към някаква стара пагода.
— Следвайте ме — каза Мох.
Завързаха лодката и всички поеха по стълбището. Пред пагодата ТремалНаик зърна факира с вкостенената ръка. Бе седнал на последното стъпало и бе увил мършавото си тяло с широка, тъмна наметка.
— Добър вечер, Нимпор — рече старият тхуг. — Сигурен бях, че ще те намеря тук.
— Чаках ви — отвърна светият човек, без дори да вдигне очи.
— Можа ли да научиш нещо?
— Не, но имам основание да вярвам, че капитанът се намира във вилата си.
— Но не си го видял.
— Не.
— Как да се уверим, че е там?
— Слушай!
От далечината долиташе нарастващият звук на тъпани, който бързо приближаваше към пагодата.
— Какво е това, оркестър?
— Змиеукротителите — отвърна факирът с усмивка.
— Какво ги води насам.
— Ще научиш по-късно.
Тхугът и ТремалНаик се изкачиха на най-горното стъпало, за да обхванат по-добре с поглед хоризонта. По брега видяха да се приближават много факли, които оставяха след себе си опашка от искри. Задаваше се някакво шествие, отправено към пагодата.
— Разбирам — каза Тхугът.
— Идете да ни чакате пред вилата на капитана.
— Там ли ще се състои празненството?
— Да.
— Да вървим, ТремалНаик — каза старият тхуг.
Слязоха от другата страна на стълбището, минаха зад пагодата, прекосиха една площадка с бананови дървета и спряха пред кокетно бунгало от бял камък, с островръх, ламаринен покрив и заобиколено от просторна веранда, поддържана от дървени колонки, боядисани в синьо. Две редици красиви палми, които се издигаха на десетдванадесет метра, с листа широки като чадъри, пазеха бунгалото от жарките лъчи на слънцето. Прозорците на елегантното жилище бяха разтворени, но отвътре не идваше никаква светлина. И все пак вилата беше обитавана, защото отвън стоеше на пост един сипаи с пушка и щик.
— Това ли е бунгалото на капитана? — попита ТремалНаик със задавен от вълнение глас.
— Да — отвърна старият Мох.
— Дали е тук човекът, когото искам да убия?
— Може би.
— Ех… да можех да вляза!
— Ще те хванат веднага. Да не мислиш, че има само един сипаи? Капитанът е взел всички мерки и се е заобиколил с добра охрана.
— Тогава? — попита ТремалНаик нетърпеливо.
— Нека помислят двамата факири. Да поседнем под сянката на онзи банан и да изчакаме змиеукротителите.
Скоро се появиха първите факли по стълбището на храма и хвърлиха силна светлина върху чудовищата, които украсяваха колоните. Всъщност това не бяха факли, а железни прътове, завършващи с решетъчни сфери, в които горяха рола от памук, накиснати в благоуханно масло. Шествието от змиеукротители спря за малко на площадката на храма, за да отдаде почит на божеството, после слезе по противоположното стълбище, надигайки страшна врява. Състоеше се от около двеста души. Първите редици, водени от Нимпор, бяха предимно от сипнала, тоест змиеукротители, чието единствено облекло беше една препаска около бедрата, а в ръцете държаха свирките си, подобни на флейти, изработени от бамбукова тръстика. Зад тях идваха носачите на змии, които носеха на главите си кръгли, добре затворени кошници, пълни с всякакви змии. После вървяха носачите на казанчета с мляко, с което хранеха опасните змии. След всички бяха свирачите на кколе. тоест свещените тъпани, направени от глина и обвити с кожа от двете си страни, от най-малки до най-големи, за да издават различен звук. Не липсваха духови и струнни инефумеши свирачи на табри нешо като нашата гайда, и на сарипда, цигулки с лък от памучни струни. После идваха стотици факири от различните касти: сашаси, манекпунтхи, допди, пагу, които носеха железните факли и глинени вази, пълни с възпламенена течност.