Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
След като премина площадката, свитата спря пред вилага на капитана, образува кръг и вдигна още по-страшна олелия.
Блясъкът на ония светила бе тъй силен, че осветяваше като ден фасадата на вилата, така че веднага можеше да се забележи ако някой се покаже на прозорците или на верандата.
Змиеукротителите изчакаха музикантите да свършат концерта си, после застанаха посред кръга и накараха да поставят на земяга кошниците със змиите. Всички те бяха красиви мъже, високи, мускулести, с гъсти бради, кои го им придаваха свиреп, но и горд вид. Докато се суетяха около кошниците си. Нимпор мина през редиците на факирите с постоянно вдигнатата си ръка. обиколи вилата и спря под банана, където бяха ТремалНаик и Мох.
— Не изпускайте от поглед прозорците — каза им. — Ако капитанът е там, сигурно ще се покаже.
— Няма да откъсваме очи за миг — отвърна тхутъг.
— И аз ще гледам — рече факирът. — Стар съм, но зрението ми още е добро. След като змиеукротителиге си отидат, ще ме чакате при пагодата.
Междувременно змиеукротителите бяха приготвили инструментите си. Започнаха да свирят, заобиколени от зрителите, като от флейтите си изтръгваха сладостни мелодии, по-скоро тъжни и изпълнени с много модулации При тези звуци змиите в кошниците се раздвижиха и почнаха да надигат капаците. Появи се неочаквано с жълто-кафеникави люспи и нагъната шия. с дебелина на тялото колкото юмрук и дълго около два метра. Беше кобраочиларка, наречена така, защото на главата си има две тъмни петна, които напомнят напълно на чифт очила. Змията — една от най-опасните и чието ухапване е винаги смъртоносно — се изправи, като мърдаше езика си и показваше извитите си зъби, пълни с отрова, но един от змиеукротителите я хвана посред тялото и докато другарите му продължаваха да свирят, хвърли я високо във въздуха. Разгневена, змията тупна на земята, като се гърчеше и съскаше. Без да й даде време да се опомни, бърз като мълния, индусът я хвана за опашката с едната си ръка, а с другата я стисна под гърлото, като по този начин я принуди да огвори устата си. Нехаещ от съскането на влечугото, взе щипци и отскубна двата отровни зъба, после го захвърли на земята, близо до едно котле с мляко.
През това време другите влечуги, за които тази музика изглежда беше неудържима, се бяха показали: една боа, един великолепен питон, дълъг около четири метра, със синьо-зелени пръстени по тялото, и едно „змийчеминутка“, дълго не повече от петнадесет сантиметра, с жълта кожа на черни петна; наричат го така, защото за деветдесет и шест секунди убива и най-силния човек. Двама укротители бързо го хванаха и извадиха зъбчетата му, после го метнаха при кобратаочиларка, която бе забравила яда си и лакомо пиеше от млякото в съда.
От кошниците продължаваха да излизат други змии: черните ная, тигрови, питони, гулаби, с розово тяло на коралови пегна и още много видове. Скоро четирите големи казани бяха заобиколени от жадните за мляко змии. Тогава флейтите млъкнаха, а тъпаните, зурлите и струнните инструменти започнаха шумотевицата си, а факирите почнаха безреднода тичат и танцуват около безвредните вече змии, като пригласяха с дивия си крясък на ужасния оркестър.
ТремалНаик и старият тхуг се бяха изправили. Едно прозорче на вилата светна и зъд стъклата се мярна човешки силует.
— Виж! — възкликна тхугът.
— Не свалям очи — отвърна ТремалНаик.
Сянката се наведе над черчевето и светлината на факлите я освеги. Задавен вик се изтръгна от гърдите на ТремалНаик.
— Той е!…
— Капитанът! — възкликна на свой ред Мох.
— Пушка! Дайте ми пушка!
— Да не си луд! Пък и кой ще ти я даде?
— Ще ми избяга, а аз ще загубя Ада.
— Пак ще го срещнем.
— Да, скоро ще го видим — повтори един глас зад тях.
ТремалНаик и Мох се извърнаха и видяха, застанал до тях, факира Нимпор.
— Този човек повече няма да ни избяга, нито ще направи крачка, без да бъде следен.
— Кой ще го следи?
— Двама доверени факири.
— А аз кога ще мога да го убия?
Вместо да отговори, факирът попита:
— Видяхте ли Виндхиа?
— Негови гости сме — отвърна старият Мох.
— Имате ли тук някаква лодка?
— Да, и то бърза.
— Заведете ме при него. Змиеукротителите свършиха, значи можем да си тръгваме.
— Имаш предвид план за клопката на капитана, така ли?
— Да, елате — отговори факирът.
Докато шествието се насочваше към индийската част на града, те се върнаха при пагодата, където видяха застанали до колоните двама индуси, или по точно двама донди — ония факири, които се отличават по възлестата си тояга с червено парцалче в горния край, с която никога не се разделят, дори когато спят. Нимпор се приближи до тях и им каза, сочейки към вилата: