Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
Този нещастник не беше обикновен факир, като много други в Индия: стайните, по-скоро мошеници, отколкото светци, доидите. които живеят на гърба на богатите индийци, спокойните манекпушпи. които за да се различават от другите касти носят една обувка и един само бакембард, и накрая бискутите, които криво-ляво могат да бъдат оприличени с нашите монаси.
Този факир обаче беше поромхунгзе, сиреч ония хора, които според индийското суеверие са от небесен произход и живеят хиляда години, без въобще да се хранят; дори хвърлени в огъня или във водата те не загиват, заради това са почитани от всички като свръхестествени същества.
— Нимпор — каза старият тхуг, като се наведе над факира, застанал напълно неподвижен, сякаш не бе забелязал присъствието на тримата, — Кали има нужда от теб.
— Животът ми принадлежи на богинята — отвърна факирът без да вдигне очи. — Кой те праща?
— Суйодхана.
— Синът на свещените води на Ганг?
— Да.
— Какво иска?
— Да ни помогнеш.
— За какво?
— Да открием един човек, който ни е смъртен враг и трябва да убием, иначе ще унищожи братята ни в Раймангал.
Тръпка премина по невъзмутимото лице на Нимпор.
— Кой дръзва да отиде в Раймангал?
— Капитан Макферсън.
— Толкова ли е дързък този човек?
— Да, Нимпор.
— И ти искаш да научиш къде се намира капитанът?
— Трябва да знам.
Кога ти е нужно сведението?
— Тази вечер.
— Не е ли във вилата си?
— Никой не знае — каза Мох.
— Ако е там, ще го видим.
— Как?
— Тази вечер бъди пред вилата.
— А после?
— Останалото не те засяга: Нимпор заповядва на всички, също и на савпала.
— Какво общо имат тук змиеукротителите?
— Ще научиш, когато му дойде времето, отивай си. Вишну ме вика за молитва.
Факирът се надигна с усилие и без да погледне никого, влезе в пагодата с издигнатата си ръка.
— Къде да ви търся? — обърна се Хидер към Мох и и ТремалНаик, когато факирът изчезна. — Сега трябва да се върна на кораба.
— Ще потърсим гостоприемство от Виндхиа — отвърна старият тхуг. — Докато сме в Калкута, ще бъдем у него. Кога ще те видим отново?
— Утре следобед. Преди това няма да мога, защото имаме много работа на борда. Знаеш, че след няколко дни потегляме.
— Къде отива „Девоншайр“?
— В Цейлон.
— Съжалявам, че няма да си с нас в това трудно начинание.
— Няма да заминем тъй скоро. Сбогом, до утре! ТремалНаик и старият тхуг се върнаха в европейския град все по същия път покрай реката и стигнаха при другарите си, останали да пазят лодката.
— При Виндхиа — каза просто старият тхуг.
ТремалНаик отстъпи кормилото на стареца и загледа с любопитство двата бряга на свещената река с красивите им каменни стълбища и широколистни дървета. Тук, под дърветата, се издигаха стълбове дим, който вятърът отнасяше към реката; виждаха се големи огньове, около които мъже с дълги медни тръби, наречени таре, надаваха погребални звуци, а танцувачки и деца танцуваха и крещяха, за да пропъдят алчните лешояди, готови да се спуснат над останките на умрелите, убегнали от пламъците. От време на време малки ковчези от ароматно дърво приемаха останките на изгорените трупове, откъсваха се от брега и поемаха по течението на свещената река пътя към рая, а през това време брамините произнасяха стихчета от книгата на Ведите. Роднините на покойните засаждаха по едно дърво, помен за умрелия, или издигаха прътове със знаменца. Тук-там се виждаха умиращи, заобиколени от близките, да чакат смъртта си край бреговете на свещената река. Индусът, за когото смъртта не е дошла внезапно, но усеща, че е близка, кара близките си да го отнесат до водите на Ганг, за да е готов да потегли към рая на Брама. Настаняват го под сянката на някое дърво, на тучната трева, и той, примирен и спокоен, чака душата му да литне от тялото; през това време роднините пръскат лицето му с вода от реката и мажат тялото му с кал, а браминът го покрива с листенца от босилек, докато останалите подготвят кладата, на която ще бъде изгорен.
След като измина още две мили покрай брега, осеян с храмове, английски вили и бедни къщурки, лодката спря на един пуст пясъчен нос, засенчен от големи кокосови палми. Старият тхуг нареди да вържат лодката, после скочи на земята и каза на хората си: