Тайните на Черната джунгла
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Черната джунгла». Краткое содержание книги:
Щом зърна стария тхуг, тръгна към него и му подаде ръка.
— Щастлив съм да те видя, Мох — каза, загледа го и с бързо движение посочи ТремалНаик.
— Не се страхувай, Хидер — каза старецът, който бе отгатнал мисълта му. — Този е един от верните сподвижници, един от шефовете.
— Имаш ли доказателство? — попита морякът. ТремалНаик му показа пръстена на ръката си. Индиецът наведе глава и каза:
— На твоите заповеди съм, пратенико на Кали.
— Седни и ме чуй — каза ТремалНаик. — Познаваш капитан Макферсън, нали?
— Може би по-добре от всеки — отвърна квартирмайсторът.
— Знаеш ли къде е?
— Напуснал ли е бунгалото си? — попита вместо това Хидер.
— Да.
— Кога?
— От три-четири дни.
— Не знаех. Защо е дошъл в Калкута?
— За да подготви експедиция против Раймангал. Квартирмайсторът скочи на крака и запрати лулата си надалеч.
— Срещу Раймангал ли казахте? — попита през зъби. — О! Имах подобни съмнения.
— Защо?
— От няколко дни въоръжават „Корнуел“.
— Кораба ли? — попита ТремалНаик.
— Да, една стара фрегата, с която капитан Макферсън не беше си служил.
— Къде се намира сега този кораб?
— Тук, в Арсенала. Знам, че са били натоварени много боеприпаси и храни, явно за нуждите на голям брой войници и моряци.
— Имаме ли сподвижници сред екипажа на този кораб? — попита старият тхуг.
— Да, двама: Палаван и Биндур.
— Познавам ги. Трябва да ги видим и разпитаме.
— Нищо не знаят за предназначението на „Корнуел“. Говорих с тях снощи, но изглежда се пази пълна тайна за посоката, която корабът ще поеме.
— Тогава не ни остава никакво съмнение — каза ТремалНаик, сякаш говореше на себе си. — Тази фрегата е определена за експедицията.
— И аз почвам да мисля така — каза Хидер.
— Този кораб не трябва да замине! — възкликна ловецът от Черната джунгла.
— А кой ще му попречи да тръгне?
— Аз!
— По какъв начин?
— Като преди това убия капитана. Такова е желанието на Кугли и на Суйодхана.
— Но няма да е лесно — каза Хидер, който се замисли. — Капитанът ще бъде нащрек, особено сега.
— Трябва да го убия, вече ти казах. Научих че тук имал вила.
— Така е.
— Ще пратим някой да се увери, че е там.
— По какъв начин?
— Още не знам, но начин ще се намери — рече ТремалНаик. В същия миг старият тхуг вдигна глава и каза бавно:
— Скоро ще научим.
— Изясни се, Мох — каза Хидер.
— Ще пратим един човек.
— Кой?
— Нимпор.
— Нимпор факирът?
— Да, да тръгваме!
XI. Факирът
След като хвърлиха една рупия на масата, тримата индийци излязоха от жалката таверна, прекосиха отново булевардите, които бяха започнали да се обезлюдяват поради горещината, и тръгнаха покрай бреговете на Ганг, следвайки сянката на големите дървета, образуващи красиви редици.
Отминаха централната и най-гъсто населена част на Калкута, наречен Белия град, обиколиха по северния бряг и навлязоха в индийската част на града — най-мръсната и бедна, но и най-живописна заради красивите си пагоди, посветени на Брама, Сива, Вишну, Кришна, Парвати и много други божества, почитани от индусите. Тук не се виждаха разкошните фиакри, нито дворци и широки, чисти улици, а хаос от бараки, къщурки и колиби на разнебитени, кални и зловонни улички, където се въргаляха като скотове стотици голи деца и важно се разхождаха големите птицилешояди аргила, единствени чистачи на тукашната смет и мърша.
След като прекоси няколко от тези улички, старият тхуг спря на един площад, където сред толкова мизерия се издигаше голяма, изящна пагода с щръкнали кубета, странни статуи, представящи всичките превъплащения на Вишну, слонски глави със застрашително протегнати хоботи, красиви сводове, украсени с плетеници като дантели. Мох се изкачи по просторните стълби, които водеха към входа на пагодата, и спря пред един индус, седнал на последното стъпало.
— Ето нашият факир — каза на ТремалНаик и Хидер.
ТремалНаик потръпна от отвращение. Този нещастен индус, жертва на религиозния фанатизъм и индуското суеверие, наистина правеше ужасно впечатление. Не беше човек, а скелет. Съсухреното му лице бе покрито с гъста, рошава брада, която стигаше до кръста му, тялото му бе изпъстрено с черни и червени татуировки на змийчета, а челото му бе полепено с пепел. Дългите му коси, не познали никога гребен и ножица, образуваха нещо като грива, която гъмжеше от насекоми. Около бедрата си носеше тясна препаска — единственото негово облекло. Онова, което обаче събуждаше погнуса, бе лявата му ръка. Превърнат в кожа и кости, този му крайник стоеше постоянно вдигнат, а и да искаше не можеше да го свали, защото бе изсъхнал и вкостенен. В шепата си, увита с ремъци, по начин да образува съд, фанатикът бе поставил пръст и засадил вътре малка, свещена мирта, която лека-полека бе израстнала като в саксия. Ноктите му не намираха покой, свиваха се и отпускаха като пипала на хищен октопод.