Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Гондола, господа, желаете ли гондола?
— Да, да! Бързо! Бързо! Signora е зле!
Гондолиерът опули очи.
— Простреляна ли е?
— Не питай! Карай! Бързо!
Минаха по тесния канал под някакъв нисък мост, покрай стени на здания. До слуха на Лилиан достигаше плисъкът на водата и проточеният вик на гондолиера на кръстовищата. Пред очите й се редяха изгнили стъпала, разкривени врати, малки градинки, пълни с мушкато, стаи с радио и жълти електрически крушки без абажур, провиснато пране, един плъх, пълзящ като въжеиграч над водата покрай една къща. Дочуваше звънливи гласове на жени, усещаше миризма на чесън, лук и прегоряло олио, както и тежкото мъртво зловоние на водата.
— Скоро ще пристигнем — каза Марио.
Навлязоха в друг, по-широк канал и скоро се озоваха сред просторните и развълнувани води на Канале Гранде.
— Да спрем ли някоя моторна лодка?
Лилиан лежеше напреко на задните седалки, така, както се бе строполила отначало.
— Не — прошепна тя. — Продължавайте! Не сменяйте лодката…
Преминаха покрай осветените фасади на хотелите, покрай препълнените с хора тераси на ресторантите. Малки параходчета vaporetti, натъпкани с пътници, пръскаха дим наоколо и преминаваха покрай тях с бумтене. Ехтяха и моторни лодки с моряци в бели униформи. Колко самотен се чувствуваше човек сред сладостната суматоха на съществованието, когато се бореше за него, и как всичко се превръщаше в призрачно видение, щом дъхът спираше в гърлото! Погледът на Лилиан се плъзна по редиците от гондоли, които като черни ковчези се полюляваха в огледалните води пред пристаните или се надигаха като огромни черни лешояди, канещи се да я разкъсат с металическите си човки. Преминаха покрай едно площадче, обляно от светлина. Над тях бяха небесните простори и звездите, а под Моста на въздишките някакъв тенор с непоносимо сладникав глас пееше „Санта Лучия“ в една лодка с туристи. „А може би това е смъртта — мислеше Лилиан, отметнала назад глава. — Може би, умирайки, ще слушам ромона на водата под себе си, тази глъхнеща песен и гласа на този непознат човек до мене, който непрекъснато ме пита: «How are you feeling? [Как се чувствувате? (анг.) — Б. пр.] Ще можете ли да издържите само още две минути? Скоро ще пристигнем!» Не, това не е смъртта“ — разбираше тя.
Марио й помогна да слезе от лодката.
— Платете — прошепна тя на портиера при входа на хотел „Даниели“ откъм канала. — Платете вместо мене и повикайте лекар! Незабавно!
Марио я преведе през хола. Там почти нямаше хора. На една маса седяха американци, които опулиха очи, като я видяха. Мярна й се някакво познато лице, но не можа да си спомни кое е.
Младият прислужник при асансьора бе все още на смяна. Лилиан му се усмихна с усилие.
— Това е наистина драматичен хотел — прошепна тя. — Имахте право.
— Не говорете, madame — каза Марио. Той бе благовъзпитан ангел-хранител и имаше кадифен глас. — Лекарят ще дойде веднага. Доктор Пизани. Много добър лекар. Само не говорете! Донеси лед! — каза той, обръщайки се към прислужника.
Лилиан прекара една седмица на легло. Вече бе станало толкова топло, че прозорците стояха отворени през цялото време. Не бе съобщила нищо на Клерфе. Не желаеше той да я намери болна и не искаше да го вижда край леглото си. Това бе нейна работа, само нейна. По цял ден спеше или дремеше. До късно през нощта слушаше грубите подвиквания на гондолиерите и плискането на водата под навързаните на Рива дели Скиавони гондоли. От време на време идваше лекарят, идваше и Марио. Лекарят разбираше положението й и я уверяваше, че няма нищо особено опасно и че кръвоизливът бил незначителен, а Марио й носеше цветя и й разказваше за трудния си живот с дамите в напреднала възраст. Веднъж само да намерел някоя млада богаташка, която да го разбира! Той нямаше предвид Лилиан. Още първия ден бе прозрял в нея и бе разбрал какво представлява. Той приказваше с нея напълно откровено, като че тя бе негова другарка по професия.
— Ти живееш със смъртта, както аз с жените, обхванати от паника, че времето им е преброено — казваше той, като се смееше. — Или, по-точно, ти си обхваната от паника, а смъртта е твоят жиголо. Разликата е само в това, че той ти е винаги верен. Затова пък ти го мамиш на всяка крачка.