Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Не мога да ви обясня — отвърна сериозно той, — така че, моля ви, не ме питайте. Съзнавам, че нямам право да ви говоря така, защото за вас съм само чужденец, но трябва да ми повярвате, като ви заявявам, че това е вещ, зацапана с кръв, и ще е много по-добре да си лежи там, където баща ви я е скрил. Моля ви… бихте ли сторили това заради мен?
Той имаше хубави очи. Докато говореше, се бе навел напред и я бе уловил за лакътя. Внезапно ръката му се плъзна и покри чувствено нейната. Стана й много неудобно, когато усети топлината на дланта му. Главата й се поклати бавно в знак на отрицание.
— Не мога да го направя. Това е просто невъзможно. Аз съм тук с Ерик Фишер не за да откривам наследството на Пьоленберг, а за да търся баща си. Ако открием съкровището, надявам се, ще открия и баща си. Не мога да ви помогна, принц Филип, а така бих искала.
— Виждам — и той дръпна ръката си. — Извинете, че се развълнувах повече. Ако ми бе известно, не бих ви молил за това.
— Не очаквам никой да ме разбере. Пък и никой не иска да ме разбере. Не познавам баща си. Казах ви, създадена съм, за да се срамувам, че съм негово дете, да се срамувам, че съм германка. Името ми беше променено, националността ми също, всичко… И едва тогава ми казаха за него. Той започна да придобива в мислите ми някаква форма. Никой не ме е обичал, принц Филип. Простете ми, ако сега аз се показвам развълнувана, но това е истината. Не ме е обичала майка ми, не ме е обичал и съпругът ми. Нуждая се от баща си. Необходимо ми е да го видя и самата аз да го преценя. Той е военнопрестъпник и се е укривал близо тридесет години. Каквото и да е сторил, аз съм единствената личност, която се интересува от него, за да му помогне. Заради това не мога да изпълня молбата ви.
— Разбирам — каза смирено принцът. — На ваше място и аз бих се чувствувал така. Това е от нашата немска кръв. Всички ние притежаваме здраво семейно чувство. Надявам се заради вас самата да го намерите, без да откривате Солницата. Иронията е там, че само едно лице желае съкровището, моята майка. То се е превърнало в нейна идея фикс.
— Защо казахте, че то е изцапано с кръв? Какво имахте предвид?
— Аз също не мога да ви обясня това. Мисис Стен-ли, бихте ли ми направили една услуга?
— Ако е в моите възможности.
— Бихте ли се съгласили да вечеряте с мен, преди да отпътувам за Германия? Обещавам да не говоря повече за Солницата.
— Много мило от ваша страна. — Пола се изправи и му подаде ръка. Той я пое и допря устни до пръстите й.
— Бих могъл да ви разкажа много за вашата страна. Има много неща, от които да се срамуваме, но и много, с които да се гордеем. Ще ми доставите огромно удоволствие. Обещайте, че ще дойдете.
— Ще дойда. Във вторник вечерта ще бъда сама. Възможно ли е да се срещнем тогава?
— Имам един ангажимент за вторник, но ще го отложа. Ще дойда тук да ви взема в 20:00. Good bye, мисис Стенли, или още по-добре, Auf Wiedersehen!
Градината в Есекс бе прочута с розите си. Тя бе една от забележителностите на областта. Съпрузите Риджуей бяха склонни да я показват с благотворителна цел. И ето, в блестящия юлски следобед тълпа от стотина души обикаляше поляните на имението, покрай лехите, оградени с широки бордюри от тревисти растения — те бяха любимото занимание на майката на Пола. Бригадният генерал минаваше сред гостите и отговаряше на въпроси за различните насаждения. Градинарството бе им станало хоби в годините след преминаването му в пенсия и се беше превърнало в тяхна страст. Наблюдаваше жена си сред розите с усмивка. Вълна от гордост и любов се разливаше в гърдите му, като я гледаше в семплата ленена рокля, с блестяща на слънцето посивяла руса коса, все така величествена и красива в тази възраст, каквато беше и като млада.
Какво ли не би дал да можеше да запази тази атмосфера на спокойствие, да я вижда усмихната, да върви в живота си без грижи. Беше страдала твърде много, та да може да понесе дори моментно безпокойство. Беше го дарила с любов и радост, каквито той никога не си бе представял. Този свой дълг той можеше да изплати само с непрестанни грижи и гореща защита. Изпитваше щастие дори само от факта, че е жив, за да бъде буфер между нея и заобикалящия я свят.
Тъкмо отговаряше на въпросите на възрастна семейна двойка, когато ги доближи готвачката и му каза, че го търсят по телефона. Извини се и тръгна. Движеше се бавно под палещото слънце и се учудваше ядосан кой от техните приятели бе така несъобразителен да го търси по време, когато градината е отворена за посетители. Местната организация на Червения кръст беше обектът на неговата благотворителна дейност и те всяка година приемаха с готовност даренията му.