Проклятието на Пандора
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Проклятието на Пандора». Краткое содержание книги:
Той пропусна пищната церемония по откриването на Вселенския събор и една от най-трогателните благословии, които папата бе давал. Редките му излизания на палубата, за да поеме глътка чист въздух, бяха под прикритието на мрака и Ватутин отбягваше другите участници. Беше се превърнал в нищожество по време на най-известната среща в историята, но се радваше, че е така.
Мислеше само за едно. Иконата.
С изключение на сервитьорите, които му носеха супа, хляб и съобщения от епископ Олкраншчи с въпроси за здравословното му състояние, единственият човек, с когото Ватутин разговаряше, беше кардинал Перети. Той бе натоварен със задачата да върне хилядите религиозни предмети, които католическата църква бе присвоила от други вероизповедания, и затова беше единственият участник в събора, към когото Ватутин проявяваше интерес.
Предметите, които щяха да бъдат върнати, бяха изключително много, затова на кораба бяха качени само най-ценните реликви — древни текстове, редки книги, статуи и икони. Кабинетът на Перети на кораба бе затрупан с молби от участниците в събитието да получат полагащите им се вещи в началото на пътуването, а не в края, както бе предвидено. В името на сътрудничеството и приятелството Перети бе удовлетворил всички подобни желания и бе инструктирал десетина членове на ватиканския отдел за техническо обслужване как да търсят вещите в контейнерите в трюмовете на кораба.
Канцеларията на Перети най-после бе удовлетворила Молбата на отец Ватутин и руснакът тръгна след широкоплещест служител на Ватикана. Мъжът беше с работи комбинезон и носеше затъкнати в колана бели ръкавици за работа с по-крехки предмети. Той крачеше с Лекота, размахвайки ръце, докато Ватутин пристъпяше по килима в коридора, като се подпираше на стената макар че корабът не се клатеше. Устата му беше пълна със слюнка.
Те слязоха в трюма на кораба, където коридорите бяха чисти, тесни и осветени от неонови лампи, монтирани на тавана. Въздухът беше хладен и влажен, което показваше, че се намират под ватерлинията.
Пред големите водонепроницаеми врати служителят на Ватикана размени няколко думи с войниците от Швейцарската гвардия, поставени там като охрана, и извади връзка ключове от джоба си. На табелката пишеше, че това е товарно отделение номер три. Докато той отключваше и отваряше, единият пазач подхвърли нещо шеговито и другите се разсмяха. Ватутин реши, че се отнася за него, но не обърна внимание.
Нещо стегна гърдите му, когато влезе в огромния трюм, и неволно забави крачка. Не можеше да повярва, че е стигнал чак дотук. След няколко минути дългогодишното му издирване щеше да приключи.
Ватутин не беше в състояние да изрази с думи чувствата си. Всичко, което виждаше, придоби ново измерение на святост. Нямаше значение, че слабо осветеният трюм прилича на индустриален склад и мирише на мухъл, въпреки че е нов. Руснакът имаше чувството, че върви в най-голямата катедрала в света, свещено място заради онова, което се намираше там. Служителят на Ватикана се изплю на пода и Ватутин едва не го удари, но после осъзна, че този човек няма представа какво ще върне на законния му собственик.
„Не — помисли Анатолий, — истинският собственик е Сатаната. Аз съм само временен попечител.“
Служителят провери в дългия списък и поведе свещеника между редиците с контейнери и кашони. Организацията на Перети беше безупречна. Списъкът подробно описваше всичко от най-голямата картина до най-малката броеница. След миг двамата застанаха пред стоманен контейнер. Служителят отново извади ключовете си, отвори го и изчака Ватутин да разгърне седемдесетгодишната фотография на иконата, която бе дошъл да вземе. Единият ъгъл на снимката беше изцапан с кафеви петна, за които дори свещеникът не знаеше, че са от кръв.
Служителят взе фотографията, направи знак на Ватутин да остане на мястото си, запали малко фенерче и влезе в контейнера. Върна се след няколко минути.
Иконата беше дълга само шейсет сантиметра и широка трийсет, но служителят залиташе под тежестта й. Дебелината йбеше почти петнайсет сантиметра. Ватутин мигновено разбра, че това е реликвата, която търси. Мъжът я сложи на масата в контейнера. Ватутин взе от него снимката, но не беше необходимо да се уверява в автентичността на иконата. Познаваше я по-добре от всекиго и можеше да си я представи по всяко време. Анатолий бе проследил пътя й от Ванавара, където бе създадена, до Санкт Петербург, Сталинград, Берлин и накрая Рим. Иконата се бе появявала в съня му хиляди пъти и го бе държала буден безброй нощи. Познаваше я по-добре от собственото си лице.