Нарцис и Голдмунд

Преваляха лято и есен, Голдмунд мъчително изкарваше суровите месеци, опиянен бродеше през приятно ухаещата пролет, а годишните времена изтичаха толкова бързо и отново толкова бързо се скланяше високото лятно слънце. Отминаваха година подир година и Голдмунд като че ли бе забравил: на земята съществува и друго освен глад и любов и тази безмълвна злокобна стремителност на годишните времена; изглежда, той изцяло бе потънал в майчиния прасвят на инстинктите. Във всеки сън обаче и при всеки отдих за размисъл, с поглед към цъфтящите и увяхващи долини, той сякаш целият бе съзерцание, беше художник, страдаше от мъчителен копнеж чрез духа да омагьоса прелестното и отминаващото безсмислие на живота и да го превърне в смисъл.

Веднъж Голдмунд, който след кървавото приключение с Виктор никога вече не бе пътувал другояче освен сам, срещна другар, който някак неусетно се присъедини към него и от когото дълго време не можеше да се отърве. Но все пак той не беше от типа на Виктор, а бе странник, ходил на поклонение в Рим, още млад мъж в расо и с поклонническа шапка, казваше се Роберт и родният му край бе край Боденското езеро. Този човек, син на занаятчия, известно време ходил на училище при монасите на „Свети Гал“ и още като момче си втълпил в главата едно поклонническо пътуване до Рим; и винаги отдаден на тази любима идея, я осъществил при първата възможност. А възможността открила смъртта на баща му, в чиято работилница той работил като мебелист. Едва старият бил погребан, и Роберт заявил на майка си и сестра си, че нищо не може да го задържи тук и че веднага ще утоли своя порив и ще иде на поклонение в Рим, за да изкупи своите и бащините си грехове. Напразно жените го молели, напразно го укорявали, той своенравно отстоявал замисленото и вместо да се грижи за двете жени, без благословията на майка си и при гневните укорителни слова на сестра си поел на път. Това, което го подтиквало, било преди всичко желанието да странства, с него се свързвала и един вид повърхностна набожност, ще рече — склонност към прекарване на времето в близост до църкви и духовни обреди, радост от богослужение, кръщаване, погребения, литургии, мирис на тамян и пламък на свещи. Роберт знаел малко латински, но неговата детинска душа не се стремяла към ученост, а само към съзерцателно бездействие и тиха мечтателност в сянката на църковните сводове. Още юноша, Роберт страстно се заемал да служи като момче, което помага при богослужение. Голдмунд не се отнасяше много сериозно към Роберт, но все пак го обичаше, чувстваше се малко сроден с него и със стихийната му отдаденост на скиталчеството и на непознатото. И така навремето Роберт бил доволен, че е тръгнал на път и стигнал чак до Рим, а по пътя се насладил на гостоприемството на безброй манастири и пасторски домове, наблюдавал планините и Юга, а в Рим сред всичките църкви и благочестиви начинания се чувствал много добре, слушал стотици литургии, отдавал почит на най-прочути и най-свети места, разглеждал реликви и вдъхвал повече тамян, отколкото се нуждаел, за опрощаване на своите леки младежки грехове и на бащините му прегрешения. Година и повече бил далеч от своя дом, и когато най-после се завърнал и отново пристъпил бащиния праг, не го посрещнали както блудния син, тъй като сестра му междувременно овладяла домашните задължения и права, прибрала един трудолюбив калфа мебелист, омъжила се и управлявала дома и работилницата толкова съвършено, че след кратък престой завърналият се почувствал излишен, никой не настоял да остане, когато наскоро отново заговорил за тръгване и пътуване. Не му било тежко, от майка си получил няколко спестени гроша, отново се нагласил в поклоннически дрехи и поел на друго поклонение, без цел, през страната — полудуховник, полускитник. В джобовете му подрънкваха осветени молитвени броеници и медни монети за спомен от известни места, където бе ходил на поклонение.