Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
— Тара се родила на „Кайли“ само няколко години преди илдирийците да открият нашия заселнически кораб и да ни свалят в световната гора. Терок бил красив и с умерен климат, изобилствал с храна и ресурси. Първоначално нашата колония била спокойна. Почти нямало престъпност, защото нямало причини за нея.
— Също като тук на Добро — вметна злобният млад мъж.
— Не. Не като на Добро. Ни най-малко. — Нира пое дълбоко дъх. — Но понякога, поради непонятни за нас причини, човек носи мрак в душата си. Такъв един човек нападнал Тара Уен в най-дълбоката световна гора и я подгонил с намерение да я убие. Вече бил извършил и други убийства. Но тя избягала в гъсталака и се спотаила сред най-големите листа на световните дървета. Гората я защитила, скрила я от убиеца, и дърветата се свързали с нея, обгърнали я… и установили контакт.
— Когато Тара отново се появила сред хората — продължи Нира, — бялата й коса била опадала, а кожата й била станала яркозелена. — Нира разтри ръцете си. — Можела да общува с дърветата. Помнела всичко, което гората била виждала и което дърветата й разказали за другите престъпления на мъжа. И когато го обвинила и показала къде са заровени телата, го осъдили на смърт. Той бил първият престъпник на Терок. Завързали го на върха на балдахина и го оставили, докато не долетял един крилат змей и не го погълнал.
Някои от слушателите бяха заинтригувани, други слушаха недоверчиво, а младият мъж отново подхвърли с насмешка:
— Ах, това ли обяснява защо кожата ти е зелена? Аз пък мислех, че си някакъв странен мелез.
— Имай малко уважение — скастри го Бен Стоунър. — Губернаторът я предпочита за бараките за разплод по-често от всяка друга — добави той, сякаш това беше достойно за уважение качество. — Благодарим ти за историята, Нира.
Нира се мушна в леглото си, но продължи да слуша какво си говорят. Думата взе Стоунър и заразказва за някакво дълго пътуване, за дом, чието име не било Земя, а „Бъртън“. Дори не знаеха, че е истина.
Според собствените им легенди, бяха пристигнали на Добро като приятели и заживели в щастие и благоденствие с илдирийците. Но някакво ужасно и непростимо престъпление — не знаеха точно какво — принудило илдирийците да превърнат колонията във въоръжен лагер. Никой от затворниците не знаеше още колко поколения ще изплащат този грях.
Обзета от дълбоко съжаление към тях, Нира се обади от леглото си:
— Да знаете, че не навсякъде е така. Има милиарди хора в безброй много светове. Добро е сред най-ужасните.
Бен Стоунър й отвърна с дрезгав глас, като посочи стените на бараката, но от жеста му се подразбираха и оградите, и безрадостният пейзаж отвъд тях.
— Добро е всичко, което имаме, Нира Кали. Твоите фантазии не могат да ни помогнат.
42.
Престолонаследникът Джора’х
Спасителната совалка на Слънчевия флот се спусна през пламналия небосклон към палата тъкмо в момента, когато второто бойно кълбо предприе атака.
Новата сфера разпръсна някакво оръжие, което никой илдириец не бе виждал: опустошителни ледени вълни, осеяни от струйки бяла мъгла, от които замръзваше всичко, което докосваха. Вледеняващата атака помете растителността, унищожавайки тучните пълзящи растения. Зеленият пейзаж на Хирилка се сви като пребит пес, набръчка се и се съсухри.
След което двете бойни кълба се оттеглиха за нова атака.
Джора’х сграбчи слабата ръка на сина си и двамата побягнаха от вътрешния двор, за да се измъкнат от експлозиите. Бомбардировката на извънземните трещеше от небесата; четирите оцелели бойни лайнера на Слънчевия флот атакуваха безуспешно мародерите.
— Какво да правим? — извика Тор’х. — Защо не спират?
Джора’х не знаеше какво да му отговори.
Обезумели придворни се блъскаха из залата за приеми. Тримата свещеници-философи изблъскваха хората на открито, за да ги измъкнат от рухващите сгради. Други илдирийци тичаха да намерят подслон на закрито. Нямаше безопасно място. Хидрогите нямаха конкретна цел. Опустошаваха както необитаемите площи, така и илдирийския град.
— Помощ! — изкрещя Тор’х, сякаш палатът можеше да му отговори.
Затича се към един оцветен прозорец, но баща му го дръпна обратно миг преди той да се пръсне. Полетяха кристални отломки, влетя ледена струя от залпа на бойното кълбо и Джора’х събори младия мъж на пода. Около тях затрополяха отломки. Тор’х докосна многобройните смъдящи прорезни ранички по лицето и ръцете си, огледа изпокъсаните си дрехи и запелтечи като обезумял:
— Трябва да намерим чи… чичо. Той знае к-какво да направим. Той ще спаси всички.