Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
— Чудесна легенда, Вао’сх. — Той се замисли с каква приказка да му отговори, преди да е угаснал огънят. — А ето една и от мен.
41.
Нира
ТЪЙ Като илдирийците предпочитаха да живеят в близко съседство, за да усещат присъствието на другите, бяха планирали и построили спалните помещения на човешките затворници по подобен начин. Жилището на Нира представляваше огромна постройка с голям брой легла, маси и общи пространства. Тук хората готвеха, спяха и играеха на разни игри, когато не им възлагаха някакви задължения. Бяха като огромно семейство под един покрив.
Нира живееше кротко сред тях, хранеше се с тях и спеше, когато те спяха. И все пак се чувстваше изолирана, обградена като със стена от тях, защото бе много различна. Не я отблъскваха умишлено от себе си, но на нея й бе трудно да свикне с тях. Грижеше се за другите затворници, но винаги я преследваше усещането за самота.
Сега, когато над Добро се бе спуснала тъмна нощ, тя седеше кротко, заслушана в бърборенето около себе си. Отглеждаше в импровизирани саксии няколко растения — едно храстче и няколко уханни билки. Даряваха й спокойствие.
Спомни си множеството колоритни празници и тържества, които устройваха отец Идрис и майка Алекса в огромния град в гъбения риф на Терок. Работниците се покатерваха по високите световни дървета и обираха черните семенници, от които правеха стимулиращо кли, и епифити за сокове и срязваха кондорови какавиди заради крехкото месо в тях. Групи помощници на зелените жреци — сред тях и Нира — се изкатерваха по бронираните стволове, за да достигнат ширналата се като балдахин зеленина, където четяха на висок глас на любознателните дървета.
Това бяха най-щастливите години в живота й…
Един от мъжете се разкашля и определената за него съпруга го сложи да легне, след което отиде да попълни заявка за необходимото му лекарство. Нира огледа другите легла, скупчилите се на групи семейства, инстинктивно оформени от хората дори при тези обстоятелства. Сякаш ги приемаха за нормални.
На Добро мъжете и жените продължаваха да се влюбват, да се свързват и да създават деца — въпреки че по всяко време някоя от жените биваше избирана заради генетичните си качества и отвеждана в бараките за разплод. Дори съпрузите им да не бяха доволни от това, се примиряваха. Поколения наред бяха възпитавани да спазват този нов и неестествен социален ред.
От своя страна, мъжете бяха принуждавани да се съвкупяват с десетки, дори стотици илдирийки. Стражите и медицинските служители многократно „събираха“ спермата от всеки мъж, който отказваше да изпълнява задълженията си, а след това го изпращаха в работните групи като евнух…
Нира страдаше заради тях. Знаеше, че хората са отстъпчиви и склонни да приемат много неща. Но не съдбата на тези затворници я опечаляваше все пак, а това, че бяха забравили какво би трябвало да е животът.
Въпреки че мракът се бе спуснал отдавна и красивите звезди бяха изгрели в ясното небе, осветлението в пренаселените бараки никога не угасваше. В съответствие с илдирийската практика тъмнината в закрити пространства се прилагаше единствено като наказание. Човешките затворници отдавна бяха свикнали да спят на ярката светлина. Много от децата си бяха легнали, но възрастните все още разговаряха и си почиваха.
Това бе най-подходящият момент, за да поговори с тях. Затворниците не знаеха почти нищо за заселническите кораби от Земята, нито пък за огромната Илдирийска империя или за Теранския ханзейски съюз. Не познаваха произхода си, освен от предаваните от поколение на поколение фантастични устни разкази, съхранили отломъци от истина. С познанията си за историческите цикли и на илдирийската Сага Нира намираше изопачените истории за интересни в редките моменти, когато можеше да ги погледне отстрани.
Тя се приближи към седмина мъже и жени, застанали в неправилен кръг — разказваха си истории, шеги и клюки. Бен Стоунър, мъж с дрезгав глас, чиято кожа изглеждаше като разранена от пясъчна буря, я забеляза и подвикна:
— Ела тук, Нира Кали. Каква история ще ни разкажеш тази вечер?
— Да е хубава!
— Цял ден стоя под горещото слънце, за да измисли поредната глупост… — подхвърли един по-млад мъж, но млъкна, щом Стоунър го изгледа.
Нира се престори, че не е забелязала. Дори да не вярваха на онова, което им казваше, затворниците на Добро поне я изслушваха. Приказките й им помагаха да минава времето.
— Ще ви разкажа историята за Тара Уен и как станала първата зелена жрица на Терок.
Изчака един момент ироничните им усмивки, защото знаеше, че хората се надсмиват над историите й за „фантастични земи“.