Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
Пое дълбоко дъх и започна:
— Още преди нашата цивилизация да е била документирана, разказвачите на истории сядали край ярки огньове в безопасност, защото страшните вълци, пещерните мечки и древните тигри се плашели от пламъците. Разказвачите подхващали истории за огромни гиганти, чудовища или хищници, които можели да отвлекат децата. — Антон се усмихна. — Разказвали и приказки за герои, воини или ловци на мамути, по-силни и храбри от всички мъже. Разказвачите използвали историите за създаване на правдоподобни сюжети в един тайнствен свят, сюжети, които формирали нравствените ни норми.
Антон спря, защото видя тъмни фигури да плуват от открито море към скритото заливче. Вао’сх проследи погледа му и каза:
— Това са риболовци. Завръщат се с прилива.
Илдирийските плувци заприличаха на Антон на пъргави видри, чийто изящен лов на храна напомняше забавна игра.
— Плувците са покрити с тънки пера над допълнителен слой подкожна мас, която запазва топлината в хладните дълбоки течения — обясни Вао’сх. — Забележи огромните им очи. Имат допълнителна оптична мембрана, която им позволява да виждат под водата. Ушите им са прилепнали плътно към гладките глави, а носовете са разположени в горната част на лицето, за да могат да плуват с ноздрите над водата.
— Какви са тези мрежи, които теглят?
— Уловът им от водорасли, ракообразни и коралови яйца. Някои отглеждат цели рибни стада за храна.
— Океански каубои.
Изпъкналостите на паметителя се оцветиха в симфония от цветове.
— Уместна аналогия. — Огънят продължаваше да пращи и припуква. — Плувците живеят на големи салове, закотвени за морското дъно. С придвижването на рибните стада или оглозгването на плантациите от водорасли, те срязват въжетата и отплуват към други части на океана.
Антон поклати глава.
— Никога няма да свикна с такова разнообразие от различни същества. Как ги запомняте всички?
— За мен е изумително, че всички хора така си приличат. Как се различавате един друг?
Антон взе една пръчка и разбута въглените.
— Просто трябва да свикнеш с нас, Вао’сх.
Паметителят посочи плувците, понесли мрежите с товара към доковете, където ги посрещнаха сухоземни работници, за да поемат дневния улов.
— Знам една история за плувци от Сагата за седемте слънца.
— Дали е история за призраци, която най-добре се разказва край огъня?
Лицето на паметителя се оцвети като палитра.
— Това е любовна история… донякъде. Тук има същества, наричат се скейли, които живеят и работят в най-сухите ни пустини. По рождение не пият вода и приличат на гущери. Способни са да изкарат месеци с минимална влага. — Вао’сх се усмихна. — Лесно е да си представиш, че любовта между работника люспест Тре’с и плувкинята Крил била обречена.
Антон смръщи чело.
— Мислех, че различните илдирийски същества могат да се кръстосват.
Вао’сх направи жест на несъгласие.
— О, нямаме никакви предразсъдъци по отношение на смесената кръв. Но въпреки това любовта между един люспест и една плувкиня била обречена поначало. Никой не знае какво ги привлякло един към друг. Тре’с и Крил, изглежда, предусещали трудностите, пред които ще се изправят, но нищо не можело да ги раздели. Тре’с не понасял солената океанска вода, а Крил не можела да оцелее в сухата пустиня. И така, Тре’с построил своя дом на скалистия бряг толкова високо, че приливите не можели да го достигнат. Крил завързала своя сал в едно скалисто заливче близо до брега. Можели да се викат и да разговарят. И макар всеки да понасял средата на другия само по един час на ден, този прекаран заедно час бил по-прекрасен от цял живот с всеки друг.
— Тре’с и Крил изкарали така няколко щастливи години, но един ден в залива забушувала огромна буря, опустошила брега, метнала сала на Крил върху скалите и разрушила подслона на Тре’с — продължи той. — Двамата се вкопчили един в друг, а дъждът се изливал и вълните ги връхлитали. Канарите рухнали. Пясъкът и скалите се свлекли като лавина. Океанът ги блъскал в брега. Земята и морето ги погълнали.
— Телата им не били намерени, но понякога — разказваше с пламнало като утринен изгрев лице Вао’сх — някой илдириец току ще попадне на някоя пуста плажна ивица, където водата се плиска върху сухия пясък, места, където никой не стъпва и които никой не е виждал. И там има следи, на плувкиня и на люспест върху самотния бряг, едните по мокрия, другите по сухия пясък.
Огънят продължаваше да припуква. Антон се опря на лакти върху меката мъхеста земя.