Гневът на хидрогите
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на хидрогите». Краткое содержание книги:
Сега Рлинда кръстосваше плесенясалите тунели. Беше изумена. Извънземните бяха издигнали своите постройки от полимерен бетон, подсилен със силициев двуокис материал, по всяка вероятност органичен продукт на насекомоподобните кликиси. Всяка стена бе покрита със странни йероглифи и непонятни уравнения.
Двамата с Лотце прекараха цял ден сред лабиринтите на призрачната метрополия. Откриха някои от принадлежностите на Коликос, но почти нищо повече.
— Последният доклад на Маргарет Коликос описва други, по-добре запазени руини — каза Лотце. — Подозирам, че са работили предимно там.
Рлинда полетя с „Любопитство“ ниско над повърхността и скоро откриха каньон и срутено скеле, издигнато някога по скалната стена.
— Налага се да влезем — каза Дейвлин.
— Със сигурност. Само ми намери достатъчно голям паркинг да кацна. — Той не реагира на шегата й и на нея й хрумна ново решение. — Предназначението на „Любопитство“ е да превозва товари, Дейвлин. В товарното отделение има няколко левитационни платформи. Могат да ни спуснат двамата заедно.
Тя кацна върху плоското плато над отвесните канари, после, застанала до Лотце на платформата, я насочи с изнервящо бавна скорост към скалистия ръб, а след това се спуснаха отвесно покрай стената.
— Това нещо е направено да пренася огромни бали, а не да завладява раси.
Рлинда насочи левитационната платформа към вътрешността на надвисналата скала и я спусна върху скалистия под. Въздухът беше сух и стъпките им отекваха, когато закрачиха навътре.
Дейвлин посочи опънатите по коридора жици, както и оставената маркировка.
— Бележките на Маргарет подсказват, че е била твърде ентусиазирана в очакванията си какво ще открият тук.
Рлинда присви очи към сенките и запали фенерчето си.
— Вероятно обаче нещо е открило нея. Трябваше да взема оръжие. Мисля, че имам нещо на кораба.
Лотце се съсредоточи да забележи някакви улики. Във вътрешността на скалния град откриха срутена барикада пред входа на просторно помещение. Беше съборена от външната страна. Рлинда насочи светлината към помещението и видя машини и огромни плоски стени.
И труп на пода.
Лотце избърза през една пролука в барикадата и го освети. Луис Коликос бе запазен по-добре от зеления жрец и Рлинда от пръв поглед установи, че е умрял насилствено. Тялото му бе прекършено и раздрано и имаше множество дълбоки рани. Тя се огледа предпазливо, сякаш очакваше всеки момент нещо да я нападне.
На една от стените имаше трапецовидно голо пространство, сякаш направен от камък прозорец, необичайно лишено от кликиски драсканици и рамкирано от пластинки с обозначения. Върху гладката повърхност се забелязваха кафеникавочервени петна — кървави отпечатъци от ръце, — сякаш в последния миг преди смъртта си Луис Коликос бе удрял по стената, опитвайки се да я отвори.
Смръщил чело, Лотце огледа отпечатъците и пустата стена.
— Две тела са открити, но все още никакво обяснение. А къде ли е Маргарет Коликос?
По гърба на Рлинда полазиха тръпки. Май наистина щяха да останат дълго на Рейндик Ко.
40.
Антон Коликос
— Избрах занимание, което може би ще ти достави удоволствие, паметителю Антон — каза Вао’сх. — Заинтригуваха ме предпочитаните техники на старите човешки разказвачи. Да видим дали бихме могли да възпроизведем някои от тях.
Паметителят го заведе до морския бряг,4 на ветровитото плато на десетина метра над едно заслонено заливче. Вятърът бе топъл и Антон долови острия дъх на цъфтяща водна растителност от огромна маса оранжеви цветя, сякаш кръстоска от листа на водна лилия и ленти от кафяви морски водорасли.
Пристигналите преди тях шумни и суетящи се мъници бяха струпали в конусовидна купчина довлечени от морето дървета, примесени със сухи трески. Един дребосък подпали купчината и се дръпна, щом пламъците запращяха. После мъниците се оттеглиха.
Останали сами, двамата историци седна на меката мъхеста растителност. Огънят се изви нависоко, хвърляйки отблясъци върху лицата им.
— Това не е ли подходящата обстановка, паметителю Антон? Безкрайни истории край огъня под открито небе до морския бряг?
Антон се усмихна.
— Разбира се, пропускаш един съществен елемент — такива истории по-добре се разказват на тъмно, отколкото на заслепяващата дневна светлина.
Вао’сх трепна.
— Никой илдириец не би изпитал наслада от това.
Младият мъж се приведе към пламъците и потри ръце.
— Ще пробваме.
Като момче понякога вечер оставаше до късно в археологическия лагер на Пим с родителите си и слушаше истории на светлината на огъня. Усети лека тъга — надяваше се, че майка му и баща му са добре. Не очакваше да разбере нещо за тях тук на Илдира.