Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
— Ние наистина сме приятели и ти много ще ми липсваш — рече той с по-мек тон. Шотландското завалване бе станало по-осезателно. — Но кабинетите ми, тук и в болницата „Сейнт Бартоломю“, както и кръчмите, не са подходящи места за теб. Колко често съм те карал да ме чакаш? Три от всеки четири?
Въпросът бе реторичен и те знаеха отговора. Лекарската работа бе непредсказуема и често спешен случай или неочаквано многото пациенти го забавяха.
— Не съм сигурен кое е по-лошо — да те карам да ме чакаш в кръчмата или да се срещаш с мен тук насаме — продължи Иън. — Нито едно от тях не е допустимо за една млада дама.
Сините му очи издаваха загриженост и тя изпита ужасяващото чувство, че избликът на благородство може завинаги да го откъсне от нея.
— От край време има един почтен начин мъжът и жената да бъдат заедно без репутацията им да пострада. Нарича се брак — избъбри отчаяно тя.
Сали замръзна, ужасена от това, което бе изрекла. Иън се втренчи в нея.
— Сали, да не би току-що да ми предложи да се оженя за теб?
Тя кимна безмълвно с пламнало от срам лице.
Той прекоси стаята, отиде до прозореца и се загледа към „Харли Стрийт“. Спускащият се мрак хвърляше дълги сенки. Трябваше да предположи, че ще се случи нещо подобно. Сърцето й бе жадно и готово за любов. Знаеше го, но въпреки това отказваше да мисли за последствията. Приятелството й значеше много за него, но той не искаше да признае, че се е превърнало в нещо повече.
— Някога имах съпруга — рязко заговори той и болка стегна гърдите му. Бяха изминали години, откакто бе говорил за брака си, но времето не бе притъпило страданията му.
— Разкажи ми за нея — тихо каза Сали зад него.
— Двамата с Елиза бяхме приятели от деца. Тя бе прекрасно създание, нежна и грациозна като фея. — Отвън вече се бе стъмнило достатъчно, за да вижда изпитото си отражение в прозореца на стъклото. Беше още момче, когато се ожениха. Сякаш преди цяла вечност. — Винаги съм искал да уча медицина. За мен това бе призвание, също както за някои духовният сан. Четях медицински книги, грижех се за ранени животни, придружавах местния лекар по време на посещенията му при болните. Но медицината не е занятие за джентълмен. Елиза бе дама и заслужаваше нещо по-добро. Оженихме се веднага след като завърших Кеймбридж и се установихме в Единбург, където получих правителствена работа. — Пое дълбоко дъх. — Четири месеца след сватбата Елиза падна по стълбите на малката ни къща. Отначало изглеждаше, че няма особени наранявания, но същия следобед припадна. Кръвоизлив в мозъка. Умря след дванадесет часа.
— Съжалявам — прошепна Сали. — Каква трагедия за теб и близките й.
Младият мъж усети присъствието й зад гърба си. Знаеше, че ще види съчувствие в очите й, но не бе сигурен дали ще може да го понесе. Тя бе толкова добра, толкова доверчива и открита и вярваше, че и той е същият.
— Не знам дали някой хирург на света би могъл да спаси Елиза. Аз със сигурност не можах. — Овладя напиращите си чувства и се извърна към Сали. — Ала едно знам със сигурност — ако бях повярвал на инстинктите си и бях учил медицина вместо да се оженя, Елиза нямаше да умре. Тя щеше да избере друг път в живота. Щеше да се омъжи за по-добър, по-умен и по-достоен мъж и щеше да бъде щастлива. Тя… бе родена да бъде щастлива.
Сали поклати глава в знак на несъгласие.
— Ти си прекалено строг към себе си, Иън. Не можеш да знаеш каква би била съдбата на Елиза, ако не сте се оженили. След като те е обичала, може би бе избрала да бъде четири месеца твоя съпруга, отколкото да прекара живота си без теб.
— Не мога да знам каква би била съдбата й — горчиво се съгласи той. — Но знам, че й причиних зло, като предпочетох любовта пред призванието си. След смъртта й с всички сили учих медицина и хирургия. Пътувах по света, работих като военен хирург, учих и практикувах навсякъде. Понякога си мисля, че лекарите не помагат кой знае колко, но има случаи, когато те имат огромно значение за живота на хората. Именно на това съм се посветил — на това значение. Не на брака, парите или амбицията, както повечето мъже.
— Ами самотата? — Гласът й бе нежен шепот.
Искаше му се да зарови ръце в мекотата на косите й, да се потопи в успокоението и топлината на душата й. Вместо това трябваше да й разкрие колко беше неблагороден, греховете, които бе извършил въпреки строгия презвитериански морал, в който бе възпитан.
— Разбира се, че съм бил самотен. Понякога имаше жени, които ми бяха благодарни за това, което бях сторил за тях или за техните любими и искаха да изразят благодарността си по интимен начин. В повечето случаи отказвах. Както казах, възпитан съм като джентълмен. Но понякога… аз съм само един мъж с всички мъжки слабости.