Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
— Това е очевидно — остро се намеси Джослин. — Изглежда братята са били ужасни.
— В семейството на майка им е имало наследствена лудост — обясни адвокатът. — Те не бяха просто опърничави и избухливи. Струва ми се, че мозъците им бяха увредени.
Дейвид отпусна ръка върху масата. Отгоре се виждаше тънкия бял белег, от китката до пръстите, а наоколо имаше още няколко по-леки.
— Виждате ли тези белези? Тимоти наряза ръката ми с италианска кама и беше много горд. Каза, че ще продължи да ме реже, докато не заявя на висок глас, че майка ми е уличница. Бях на шест години.
Джослин се ужаси. По лицето й и по лицето на адвоката бяха изписани отвращение и възмущение.
— Нима никой не го спря? — попита тя.
— Опитах се да се преборя с него, но той беше на тринадесет години и два пъти по-едър от мен. Нямах шанс, но шумът привлече вниманието на двама лакеи, които ни разтърваха.
— Беше ли наказан? — Лицето на Джослин бе пребледняло.
— Уилфред го сгълча и му каза да не си прави детински шеги — сухо отвърна Дейвид.
— Детински!
Дейвид огледа замислено белезите, спомняйки си силната болка и още по-болезненото унижение от обидите на по-голямото момче.
— Никой не каза на баща ми. Двамата с майка ми не искахме той да узнае колко жестоки и зли са по-големите му синове. Това щеше да го нарани.
Роули поклати изумено глава.
— Нямах представа, че нещата са били толкова зле.
— Съжалявам, не исках да ви разстройвам. Това е стара история. Мама, Сали и аз бяхме щастливи в малката ни къща и благодарни, че сме далеч от „Уестхолм“. След смъртта на баща ми бе невъзможно да останем в имението.
Адвокатът се наведе напред. Лицето му придоби напрегнато изражение.
— Разбирам, че нямате желание да се върнете там, където сте понесли страдания, но „Уестхолм“ се нуждае от вас. Имението бе занемарено, а арендаторите нямаха стимули за работа. Днес дойдох не само за да ви съобщя за наследството, но и да ви помоля да влезете във владение, колкото може по-скоро. Когато това стане, аз и останалите попечители ще освободим парите, които са останали, за някои неотложни нужди.
Дейвид едва не избухна в смях. Изглежда адвокатът смяташе, че той няма да иска да има нещо общо с „Уестхолм“.
— Не бива да имате опасения по този въпрос — заяви той и се изправи. — Аз мразех братята си, но „Уестхолм“ — поколеба се — винаги съм го обичал. Кажете ми къде сте отседнали и утре ще дойда да обсъдим по-подробно положението. Сега трябва да обмисля нещата.
Роули се изправи и сковано се усмихна.
— Заради благото на арендаторите и работниците на имението „Уестхолм“ мога ли да ви поздравя като новия лорд Престън?
Дейвид се усмихна и протегна ръка.
— Можете.
— Лейди Престън. — Адвокатът се поклони на Джослин и пое по градинската пътека.
Все още объркан и опитващ се да осмисли станалото, Дейвид отново се отпусна на стола и изрече с известна ирония:
— Сега вече знаете голямата ми тайна.
— Че сте били благородник, но сте криели този факт? Нямаше смисъл да го премълчавате — от самото начало почувствах, че сте благородник. — Джослин сложи ръка върху неговата и напрегнато се взря в лицето му. — Какво мислите за всичко това, Дейвид? Току-що наследихте огромни отговорности, които никога не сте очаквали.
— Права сте. Никога не съм допускал, че ще наследя имението, не и след като имах трима по-големи братя. — Усмихна се иронично. — Предполагам, че Уилфред и компания опровергаха старата поговорка, че добрите умират млади.
— Или е така, или случилото се е още едно доказателство за Божията справедливост. — Лицето й придоби замислен израз. — На сутринта, когато дойдохте в съзнание след мъчителното отказване от наркотика, ви попитах накъде се бяхте запътили, а вие ми отговорихте: „Херефорд“. Това означава ли, че ще бъдете щастлив да се върнете там?
— Въпреки всичко, да — тихо отвърна младият мъж. — На земята няма по-хубаво място от Херефорд.
Лицето й се озари от усмивка и тя кимна разбиращо.
— Така и аз смятам по отношение на „Чарлтън“.
— Именно. — Той отдръпна ръката си, сякаш внезапно осъзнал последиците от неочаквано сполетялото го наследство. — Ще трябва скоро да замина за „Уестхолм“, за да огледам имението. Ще ме придружите ли? Предполагам, че знаете много повече за управлението на едно имение, отколкото аз, и мнението ви ще ми бъде от полза.
Той затаи дъх, докато напрегнато се взираше в лицето й, по което се смениха няколко изражения: изненада, удоволствие и предпазливост. Дали изпитваше неудобство, че ще бъдат в неговия дом, а не в нейния, където всички слуги й бяха изцяло предани?