Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Искаше й се още сега да се качи на горния етаж, в неговата квартира, но той я пусна. Бялата му коса беше още повече разрошена, особено там, където тя бе заровила пръстите си.
— Дължа ти една вечеря, малката — задъхано заговори той. — А после ще отидем до „Кромарти Хаус“, за да съобщим новината на брат ти. Няма да му искам разрешение, за да се оженя за теб, защото, ако притежава капка здрав разум, ще ми откаже.
— Дейвид ще бъде доволен, че ще се омъжа, преди да съм се превърнала в безнадеждна стара мома. — Запърха с мигли, чувствайки се замаяна от щастието, че мъжът, в когото бе влюбена, също я обичаше и желаеше. — Да пиша ли на майка ти, за да искам одобрението й? Нямам влиятелни връзки и разполагам само с петстотин лири на година.
— Нима издръжката ти е толкова голяма? — учудено попита Иън, докато я изпращаше до вратата. — Ако знаех, че си богата, по-рано щях да ти предложа да се оженим.
— Забрави ли, че аз ти предложих? И не се безпокой, когато поема делата ти в кабинета, ще спечелиш доста пари. В крайна сметка нима ти не си най-добрият лекар и хирург в Лондон?
Младият мъж спря насред стъпалата и погали бузата й с опакото на силната си ръка.
— Не знам дали съм най-добрият лекар, но със сигурност съм най-големият късметлия — нежно рече той със силен шотландски акцент.
Без да я е грижа дали някой ги гледа, госпожица Сали Ланкастър, бившата принципна гувернантка, придърпа главата на годеника си и пламенно го целуна.
Глава 21
Дейвид имаше чувството, че живее в омагьосан свят, недокоснат от грижите и тревогите на ежедневието. С Джослин прекарваха заедно дните си и с всеки изминал час той я желаеше все повече. След посещението си в ботаническата градина, те се разхождаха из околностите на Лондон, макар че не се бяха появявали заедно в обществото. Беше им по-лесно, ако не се налагаше да обясняват връзката си.
Най-трудно му бе да крие чувствата си. Джослин бе прекрасна компаньонка и чудесна събеседница. С изключение на един-два случая, когато бе проявил любопитство. Тогава се бе затворила веднага и напълно. Избягваше дори най-обикновените докосвания, като например да й помага да слезе от каретата. Може би усещаше желанието му и не искаше да го поощрява.
Но всяка магия рано или късно изчезваше. Беше средата на август, лятото бе в разгара си. Скоро птиците щяха да отлетят на юг, висшето общество щеше да се завърне в столицата, а Джослин щеше да подаде молба за анулиране на брака им. Дейвид инстинктивно усещаше, че ако дотогава не я накара да промени решението си, след това ще бъде късно. Щеше да изгуби онова, което всъщност никога не бе притежавал в действителност.
Денят бе топъл и те обядваха в беседката в дъното на градината. Носеха си книги за четене и се гласяха да прекарат следобеда единствено в компанията на Изида, която, излегнала се доволно в краката на господарката си, следеше за някоя достатъчно глупава птичка да приближи до лапите й.
— Още кафе, Дейвид?
— Да, моля.
Той я наблюдаваше, докато му наливаше, едва сдържайки се да не я целуне по грациозната извивка на тила й, където се виеха малки нежни къдрици. Колкото повече възстановяваше силата си, толкова по-трудно му бе да прикрива поривите си.
По-добре да си мисли за Сали и Иън Кинлок, които бяха обявили годежа си. Дейвид бе учуден. Как сестра му бе успяла да се влюби и да си завоюва добър и достоен за уважение съпруг под носа му, без той да забележи?
Джослин не бе изненадана. С усмивка, която му напомни за Изида, тя заповяда да отворят бутилка шампанско и всички вдигнаха тост за годениците. Никога не би повярвал, че неспокойният и забързан хирург може да изглежда доволен и спокоен, но явно любовта бе направила чудеса. Малко им завиждаше, но бе искрено радостен.
— Не само, че Кинлок ще бъде добър съпруг за Сали, но и си мисля колко удобно е да имаш лекар в семейството — подчерта той, зареял поглед встрани от Джослин.
Тя се засмя.
— И аз си го помислих. Мога ли да го заема, ако ми потрябва лекар?
Дейвид извърна глава при напомнянето, че Джослин не възнамерява да остане част от семейство Ланкастър. Погледът му се спря на Дъдли, който приближаваше, придружен от висок мъж със сериозно лице. Имаше вид на човек с определена тежест и влияние в Лондонското сити. Икономът бе свил неодобрително устни, но това бе обичайната му физиономия.
— Извинете ме, лейди Джослин, но господинът твърди, че има спешна работа с майор Ланкастър — рече Дъдли, когато двамата приближиха до беседката.