Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))
- Автор: Асадуров Милан
- Серия: Истории за Нищото #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))». Краткое содержание книги:
Забележка: Според архивите на Съда на честта, макар и доста преувеличено, в тази хроника са описани действителни събития.
Оценка на времето: Май няма по-шантаво продължение на книга, писана на български в края на ХХ век.
Любопитната подробност, че никой от славните защитници на Библиотеката досега не бе успял да убие снежен човек, а само временно ги осакатяваше, докато враговете около Трипио се трупаха на камари като дини в бостан и изобщо не помръдваха, отчетливо се наби в очите на краля и той взе да реве изпод шлема:
— Сечете им вратовете! Режете им главите!
Бойците около него обаче взеха завалените му призиви за традиционните във всяка битка псувни и полугласно заобсъждаха поразяващата способност на дяволския бластер, който според Женевската конвенция бе изрично забранен в рицарските турнири. Така скрупулите на хората по отношение на роботите за сетен път ги подведоха. И сражението продължи с неотслабваща сила.
По едно време кралят дочу недоволното мъркане на Бегемот и с изненада откри, че в разгара на битката се е сдобил със съратник. По ирония на съдбата рамо до рамо с него воюваше някогашният му началник, капитанът от Великата конкиста дон Франсиско Гонсало де Ореляно.
— Ти пък как се озова тук, дон Франсиско? — провикна се Хък от рода Хогбен, докато измъкваше меча си от корема на поредната жертва, и забравил в залисията, че е в чуждо тяло, радостно възкликна: — Добра среща, капитане!
— Познаваме ли се, сър? — повдигна вежди изпод шлема капитан Ореляно и нанесе страшен удар с глава на един по-нахален снежен човек. — Разбира се, че се бия за правата вяра. Но ще бъдете ли така добър, Ваша милост, да ме осветлите с кого имам честта да разговарям?
— Ооо, свещена простота! — промърмори Трипио. — Кой не знай крал Артур, кой не е слушал за него?
Бегемот се приближи по-плътно до Хък, а озадаченият конкистадор наниза трима снежни човеци на пиката си и взе да върти гигантския шишкебап като боздуган, търпеливо изчаквайки вкусните хапки сами да се изнижат. Ала последното шишче излетя с твърде голяма сила и халоса Таласъма по изранения задник.
— Идиот! — изпъшка сломеният боен кон.
В този миг нова лавина се изсипа към тях и досадната случка бе забравена, защото дон Франсиско кавалерски пое тежестта на третината от снежната напаст. И докато с едното си око зорко следеше действията на противника, другото сладострастно се опиваше от златния блясък на Трипио.
Яростният щурм се ръководеше от онова жалко подобие на дракона Трифон, което старият Хогбен бе създал през куп за грош и поставил начело на пълчищата си, родени със зова на шестата тръба да му донесат главата на принца. Тъкмо затова извисеният на пиедестала си Хък привличаше снежните тълпи като магнит. И за разлика от дон Франсиско те не се подлъгваха по взетото на заем тяло, а се докопваха до душата на Агнеца.
Добродушното теле обаче така и не можеше да се доближи до Хък, защото рояците от стрели го възпираха и то бе замязало на хвъркат таралеж. Щом видя, че първите хиляда попадения не успяха да го погубят, Иля Муромец махна с ръка на скучната битка. Той беше руски витяз, тоест непобедим според всички билини, небивалици и останалите достоверни исторически източници и можеше да си позволи да не обръща внимание на нападателите. Тъй че Иля Муромец взе да се цели само в телето, като сменяше колчан след колчан. Скоро тази пагубна за добичето страст облада всички ловци в Библиотеката. И те взеха да се състезават кой ще забие повече стрели в летящата мишена. Възникна дори малък спор колко изстрела са нужни, за да бъде свалено едно хвъркато теле и някои зевзеци, обзети от хазартен нагон, взеха да се обзалагат. Безбожниците обявиха прението за безсмислено, защото им приличало на тъпия диспут колко ангели могат да се поберат едновременно на върха на една игла и продължиха да се забавляват, като мятаха стрели по злочестия главатар на спешените снежни човеци.
Така по едно време почти всички стълкновения замряха, защото и някои части на противника взеха да се хващат на бас как или по-скоро кога ще завърши неравностойната борба на несретния таралеж с гравитацията, а останалите подло насочиха лъковете си към собствения си предводител, та и те да опитат от вкуса на веселбата в разгара на битката.
Облаците от стрели предизвикаха истинска вихрушка, а обзалагащите се ловци и снежни човеци ръкомахаха досущ като побеснели посредници на Чикагската стокова борса, та за зла участ на горкото добиче създаваха правдивата илюзия за задвижени от фъртуната криле на вятърни мелници. И тогава рицарската кръв на Дон Кихот закипя. Военният министър на Библиотеката не издържа, яхна Росинант и лично се включи в битката, тъкмо когато тя бе утихнала съвсем, ако не броим огнището край Хък и кралската му свита. Но там наградата за главата на принца бе твърде примамлива и снежната напаст на Хогбен не се подлъгваше по дребните облози за съдбата на някакво си теле.