Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Разработването на екструдирането се извършваше отчасти в Детройт. Главният металург на компанията „Улвърин Тюб“, Джеймс Шумар, беше привлечен да работи по урановия проект от Ед Кройц. Работниците на „Улвърин“ въобще не разбраха какъв метал се опитват да екструдират, а Шумар го наричаше само „тюбалой“. При екструдирането обаче металът пръскаше много красиви искри и операторите на машината започнаха да си вземат от парчетата, за да си правят камъчета за запалките. Ужасен, Шумар конфискува всички радиоактивни запалки.
И металурзите не знаеха много повече от операторите. Когато Кройц за първи път донесе една уранова отливка за екструдиране в „Улвърин“, никой не знаеше при какво налягане трябва да се извърши операцията. Операторът попита Кройц и Шумар:
— Какво налягане да приложа — само 250 кг или да дам максималните 700 тона?
Двамата металурзи нямаха представа. Кройц реши да слезе в кладенеца под машината, за да може да наблюдава какво става с урановата отливка, когато операторът приложи налягане от 250 кг. Нямаше никакъв резултат и затова решиха да опитат с максималното налягане от 700 тона. Разхвърчаха се искри из цялото помещение и урановата отливка се разпадна на хиляди късчета. Кройц и помощникът му изскочиха от кладенеца с димящи от искрите дрехи. На Кройц му се доплака, като разбра, че отливката се е стопила като масло и нищо не е останало от нея.
— Загубих три седмици, за да получа това проклето парче — изстена той. — Сега ще трябва да приготвя нова отливка за следващия опит!
Наложи се да се извършат доста опити, преди да се разбере, че по някакви неизвестни причини по време на екструдирането урановите пръчки се стабилизират. Металурзите бяха много доволни, но и леко смутени, че проблемът се е разрешил от само себе си. Всъщност, те просто имаха голям късмет. Тъй като екструдирането може да стане само при висока температура, те нагряваха урановата отливка над 700°, без да подозират, че това е граничната температура, над която металът се стабилизира. Като използваха екструдирането, което според тях не беше добър метод, бяха успели, без да искат, да стабилизират урана17!
Това беше само малка стъпка по дългия път към успешното производство на уранови пръчки за ханфордските реактори.
25.
За страничния наблюдател работата в малката химична лаборатория на четвъртия етаж на „Джоунс Билдинг“ би изглеждала напълно необяснима. Няколко души в бели престилки си играеха, и то напълно съзнателно, на една игра, вдъхновена от приказката на Андерсен „Новите дрехи на царя“. Те манипулираха и теглеха нещо невидимо, разглеждаха го съсредоточено и го пренасяха от маса на маса с безкрайно внимание, да не би да го загубят някъде из помещението.
Всъщност през лятото на 1942 г. доктор Глен Сийбърг и колегите му се занимаваха с „микрохимията“ на плутония. В микрохимията съединението или елементът, който е обект на изследване, почти не може да се види — неговото присъствие се установява със специални броячи и електронна апаратура. Плутоният беше разтворен в азотна киселина, която си изглеждаше като съвсем нормална киселина, само дето реагираше по определен начин в брояча.
Глен Сийбърг беше срещнал големи трудности при набирането на сътрудници за своята секция към Отдела по химия към Чикагския университет. Повечето химици бяха ангажирани в различни военни проекти, а Сийбърг нямаше право да им каже, че са много по-необходими за отбраната в Металургичната лаборатория, отколкото където и да било.
— Съжалявам, Глен, занимавам се с нещо много важно — синтез на лекарство против малария — отказа един от поканените.
Друг химик почти отгатна тайните занимания на Сийбърг.
— Вижте, приятели — каза той, — имам странното усещане, че се занимавате с ядрена физика. Нямам време за подобни неща сега. Не можете ли да почакате да свърши войната?
За да образува групата си, Сийбърг разчиташе главно на приятели и на бивши свои студенти от Бъркли. „Ела при нас — пишеше той. — Работим върху нещо по-значително от откриването на електричеството.“
Въпреки че беше съвсем млад (Сийбърг пристигна в Чикаго на тридесетия си рожден ден), той имаше много добра репутация на химик и бе смятан за един от малкото специалисти по изотопи в страната. Високият като върлина млад учен бе роден в малкото миньорско градче Ишпеминг, Мичиган, в семейство от шведски произход. Когато Комптън го покани да стане ръководител на една от секциите по химия в Металургичната лаборатория в Чикаго, 28-годишният учен вече беше редовен професор в Бъркли.
При разговорите с кандидатите за неговата група Сийбърг редовно ги питаше с какво се занимава тя, според тях. Естествено, никой не можеше да познае и отговорите често бяха забавни. Веднъж един от кандидатите заяви самоуверено:
17
Ако в чикагската лаборатория бяха успели да овладеят техниката на валцоване, без да стабилизират урановите пръчки, това неминуемо щеше да доведе до катастрофа. Поставени в реактора, те щяха да се удължат от нагряването и радиацията и да строшат алуминиевите опаковки. Едва след войната, когато свойствата на урана бяха по-добре проучени. Валцоването на пръчките замени екструдирането им.