Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
— Можете ли да гарантирате добив от поне 50% с бисмутния фосфат? — попита той направо.
— Да — отговори Сийбърг без никакво колебание.
Грийнуолт се замисли за момент — това беше още един риск — наистина пресметнат и обоснован, но все пак риск.
— О кей — съгласи се той накрая. — Ще го направим, както казвате.
26.
След като бе дадена зелена светлина за строителството на К–25 — газово-дифузионния завод в Оук Ридж — възникна въпросът: коя компания ще поеме експлоатацията му? „Келекс“ проектираше завода, но за управлението му трябваше да се ангажира голяма химична компания. „Дюпон“ вече беше поел плутониевия проект и Гроувс знаеше много добре, че трябва да привлече друга мощна индустриална организация.
При първата им среща в Чикаго Доби Кийт и някои инженери от „Дюпон“ бяха посъветвали Гроувс да се обърне към „Юниън Карбайд“. Компанията имаше отлична репутация и вече работеше върху няколко военни проекти, между които и жизненоважния синтетичен каучук. Освен това някои от клоновете на „Юниън Карбайд“ и нейни дъщерни фирми отдавна сътрудничеха с отдел „Манхатън“ и с някои учени от Чикаго и от Колумбийския университет. Това бяха „Нешънъл Карбон“, доставила чист графит за чикагския реактор, „Линде Еър Продактс“, с която Ферми и Зилард преговаряли за течен кислород, и „Юнайтед Стейтс Ванадиум“, осигурила по договор с правителството уранова руда от мините в Колорадо.
От години на колорадското плато се трупали големи количества уранов окис. Той бил отпадък от рафинериите за ванадий и компанията се чудела какво да прави с него. Четиридесет и две-годишният вицепрезидент на компанията Лайман Блис бил натоварен да търси евентуални промишлени приложения на урановия окис. Досега само малки количества от него се оползотворявали за производство на жълт пигмент за керамични изделия. Лайман Блис имал идеята да използва тоновете уранов окис като съставна част в някои сплави и в една малка пилотна рафинерия за уранови съединения, построена в Тонауанда, край Ню Йорк.
След създаването на отдел „Манхатън“ през 1942 г. полковник Маршал и подполковник Никълс се заинтересуваха много от урановия окис на „Юниън Карбайд“ и през октомври подписаха договор за доставка на 36 000 кг. Както полковник Маршал, така и по-късно генерал Гроувс, бяха свикнали да си сътрудничат с Лайман Блис и затова първите преговори на генерала с него за привличането на „Юниън Карбайд“ в проекта К–25 се състояха в кабинета на Блис на 15-я етаж на старото здание на компанията на ъгъла на Медисън авеню и 42-ра улица.
Нито Блис, нито някой друг в „Юниън Карбайд“ беше чувал за газово-дифузионния завод. За щастие Блис имаше представа за процеса, защото бе чел една много интересна статия за работата на Джон Дънинг в Колумбийския университет, публикувана в юнския брой от 1940 г. на списанието „Харпърс“ от Джон О’Нийл. Броят веднага бил иззет от обръщение, защото в статията се разглеждали много важни аспекти и възможности за приложението на ядрената енергия. Блис имаше впечатлението, че учените говорят за някакво далечно и неопределено бъдеще и не можеше да си представи как някой ще се заеме да строи сега такъв фантастичен завод. Генерал Гроувс, естествено, не навлезе в подробности, но дори и принципите, които изложи, изглеждаха направо невъзможни за инженера от „Карбайд“. Блис беше не само изненадан, а направо ужасен.
— Не мога да взема такова важно решение — каза той. — Да поговорим с Джим Рафърти.
Генерал Гроувс имаше едно правило, което винаги спазваше в преговорите с различни компании — да се опита да установи контакт с личността, чиито решения никой не би оспорил. Това невинаги беше президентът или председателят на борда на директорите. Всяка компания се управлява по различен начин и често е нужно доста време, за да се намери истинският вдъхновител, човекът с реална изпълнителна власт и авторитет.
При „Юниън Карбайд“, въпреки сложната организация на компанията и многобройните, почти независими дъщерни фирми, на Гроувс не му се наложи да търси дълго. Всички знаеха, че основният виновник за големите успехи на компанията беше нейният изпълнителен вицепрезидент Джеймс Рафърти.
Рафърти беше упорит и як 57-годишен шотландец, който винаги наричаше нещата със собствените им имена. Вероятно това обясняваше изключителната му способност да ръководи хората. След 25-годишна служба в компанията този способен и прям инженер бе оставил своя отпечатък в почти всички нейни отдели и подразделения. Той започнал от „Линде Еър“, след това станал ръководител и вицепрезидент на „Карбайд анд Карбон Кемикълс“ и се изкачил до поста президент на „Бейкълайт Дивижън“.