Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
(ЯДЕ)
и
(С ЖИТА)
и
(ГРАБИ)
и
(УБИВА)
Множеството възхитителни начини да върши тези неща отекваха из рудиментарното съзнание на дан-тета като огромни машини с ярки фарове, които профучаваха незабелязани през най-мрачното време на света. Да мислиш по този начин — да забравиш за човешката си половина — бе невероятно привлекателно, ала Мордред си каза, че да направи това сега, когато бе изключително уязвим, беше равносилно на самоубийство.
И за малко да стане така. Гой вдигна дясната си ръка — розова, гладка и голичка, — за да може да погледне десния си хълбок. Точно там го бе простреляла кафявата кучка и въпреки че Мордред бе пораснал значително оттогава и бе удвоил както височината, така и теглото си, раната още не се бе затворила и от нея се процеждаше кръв и някаква тъста тъмножълта субстанция с отвратителна миризма. Гой си мислеше, че тази рана в човешкото му тяло никога няма да зарасне, тъй както никога нямаше да му порасне нов крак на мястото на този, който черната мръсница бе откъснала с изстрела си. И ако тя не се беше препънала ка; той не се съмняваше в това — куршумът щеше да отнесе главата вместо крака му и тогава играта щеше да приключи, защото…
В този момент се разнесе някакво дрезгаво стържещо бръмчене. Мордред погледна към монитора, който показваше вратата към Контролния корпус, и видя, че роботът-иконом стои там с торба в едната си ръка. Торбата потрепваше и устата на чернокосото, непохватно повито бебе, седнало пред многобройните монитори, веднага започна да се пълни със слюнка. Мъничето протегна ръчичка и натисна няколко бутона. Външната врата на Контролния корпус се плъзна настрани и Найджъл пристъпи в преддверието, което бе построено като противогазово убежище. Мордред незабавно се насочи към бутоните, отварящи вътрешната врата с комбинацията 2-5-4-1-3-1-2-1, но движенията му още не бяха прецизни и явно бе сбъркал някоя цифра, защото бе възнаграден с поредната порция бръмчене и един вбесяващ женски глас (вбесяващ, защото му напомняше за гласа на кафявата кучка) каза: „ВИЕ ВЪВЕДОХТЕ ПОГРЕШЕН КОД ЗА СИГУРНОСТ ЗА ТАЗИ ВРАТА. МОЖЕТЕ ДА ОПИТАТЕ ОТНОВО ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ДЕСЕТ СЕКУНДИ. ДЕСЕТ… ДЕВЕТ…“
Ако можеше да говори, новороденото с радост би изкрещяло „Да ти го начукам!“, ала още не можеше. Най-доброто, което можеше да стори, бе да гука и да се лигави по бебешки, което със сигурност би накарало Мия да заликува от майчина гордост. Нямаше нерви да се занимава пак с проклетите бутони, защото изгаряше от нетърпение да получи онова, което роботът носеше в торбата. Плъховете (предполагаше, че са плъхове) този път бяха живи. Живи, за бога, кръвта още течеше във вените им.
Мордред затвори очи и се концентрира. Червената светлина, която Сузана бе видяла преди първото му преобразяване, отново обгърна тялото му, като започна от главата и стигна до обагрената му в пурпурно лява петичка. Когато сиянието отслабна, кръвта и гнойта потекоха по-силно от раната на хълбока му и бебето извика от болка. Дясната му длан се стрелна към раната и после започна да размазва кръвта по коремчето му с кръгови движения, сякаш така щеше да намали болката. За миг около тялото му проблесна черен ореол, а човешкият му облик потрепери, ала този път новороденото не се преобрази. Мордред се отпусна тежко на стола, дишайки запъхтяно, а от пениса му шурна тънка струйка урина, която навлажни предницата на хавлиената кърпа, която му служеше за пелена. Изпод контролното табло пред стола се чу приглушен пукот, а вратата с надпис „ГЛАВЕН ВХОД“ плавно се отвори.
Найджъл пристъпи тежко в помещението. Металната му глава не спираше да се върти, а езиците, на които бе започнал да брои, вече не бяха два или три, а над десетина.
— Сър, наистина не мога да продължа да…
Мордред обаче не обърна никакво внимание на думите му. Той загука радостно („гу-гу-га-га“) и протегна розовите си ръчички към торбата. Мисълта, която изпрати на домашния помощник, бе ясна и студена: „Млъквай. Дай ми това, което искам“.
Роботът-иконом остави товара си в скута му. Отвътре се чу някакво писукане, наподобяващо човешка реч, и младенецът най-накрая осъзна, че това, което шаваше и риташе вътре, бе едно-единствено създание. Не плъх, а нещо по-голямо! По-голямо и с повече кръв!
Той отвори торбата и надникна. Обрамчени в златисто очи впериха умоляващия си взор в него. За миг Мордред си помисли, че това е някаква птица — онази птица, която лети през нощта и прави „буху-буху“, не можеше да се сети за името й, но после забеляза, че животинчето имаше козина, а не пера. Беше трокен, известен в повечето части на Средния свят като рунтавелко; и, съдейки по вида му, донесеното от Найджъл зверче съвсем скоро бе престанало да суче от майка си.