Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Вляво от него се издигаше грубият силует на кулата на камбанарията на храма на К’рул, възлест като костелив юмрук, забит в нощното небе. Крокъс посегна към кесията на колана си и опипа с пръсти възела. Остана доволен, че е стегната добре, провери и тюрбана, напъхан под колана. Всичко беше наред. Тръгна безшумно по покрива. Чудесна нощ, наистина. Крокъс се усмихна.
Тало Крафар отвори очи. Огледа се, замаян и объркан. Къде се намираше? Защо се чувстваше толкова слаб? Споменът се върна и от устните му се изтръгна стон. Беше му причерняло и се беше облегнал тук, на този мраморен стълб. Но какво го беше събудило? Убиецът огледа покривите долу. Ето там! Някаква фигура се движеше по плоския покрив на една от сградите, няма и на петдесет стъпки от него.
„Сега, кучи сине. Сега!“ Той вдигна арбалета си и опря единия си лакът в колоната до себе си. Вече беше заредил оръжието си, макар да не помнеше, че го е правил. От това разстояние нямаше начин да не улучи. След секунди преследвачът му щеше да е труп. Тало оголи зъби и се прицели внимателно.
Крокъс беше стигнал до средата на покрива и едната му ръка опипваше меката коприна на тюрбана, сгънат до сърцето му, когато една монета издрънча в краката му. Той инстинктивно се наведе и я хвана. Нещо изсъска във въздуха точно над главата му, той погледна сепнато нагоре и веднага залегна, чул трясъка на строшена керамична плоча на двайсет стъпки от себе си.
Изстена, внезапно осъзнал с какво се е разминал, и запълзя да се скрие. Ръката му автоматично прибра монетата под колана.
Тало изруга. Не вярваше на очите си. Сниши арбалета и зяпна надолу към фигурата объркан — и инстинктът му за дебнеща опасност го предупреди отново. Той се извърна рязко и видя застаналата пред него с вдигнати ръце, загърната в плащ фигура. После ръцете се смъкнаха рязко надолу и две дълги ками се забиха в гърдите му. Убиецът изпъшка за последен път и издъхна.
До ушите на Крокъс достигна стържещ звук и той рязко се извърна към камбанарията. Някаква черна фигура между колоните се преви на две, прекатури се от ръба и тупна на петнайсет стъпки от него. Миг след това до нея издрънча арбалет. Крокъс погледна нагоре и зърна между колоните силует — два дълги ножа блестяха в ръцете му. Фигурата сякаш го гледаше.
— О, Моури — простена крадецът и побягна.
Странните очи на ловеца проследиха притичващия към ръба на покрива на отсрещната сграда крадец. После убиецът вдигна глава, подуши въздуха и се намръщи. Порив на сила току-що беше протрил тъканта на нощта, като пръст, подал се през изгнила дрипа. И през цепнатината беше дошло нещо.
Крадецът стигна до отсрещния край на покрива и изчезна. Убиецът изсъска заклинание на език, по-стар от камбанарията и от храма, език, който не беше чуван в тази земя от хилядолетия, след което скочи от кулата. Беше загърнат плътно в магия и спускането му от покрива беше бавно и контролирано. Приземи се като перце върху плочките.
От тъмата горе се появи втора фигура, с плащ, разперен като черно крило, и кацна до първата. После трета, също толкова безшумно, се приземи на покрива, промълви някаква команда и тръгна. Другите двама си казаха нещо, след което последваха първия, като този след него зареди арбалета си.
Десет минути по-късно Крокъс се облегна на стръмния покрив на къщата на един търговец, за да си поеме дъх. Никого не беше видял и нищо не беше чул. Или убиецът не го беше преследвал, или той самият бе успял да се изплъзне от него. В ума му се върна силуетът, застанал в камбанарията. Висок, твърде висок, може би шест и половина стъпки, и слаб.
Младият крадец потръпна. На какво се беше натъкнал? Един убиец едва не го прониза, а после той самият беше убит. Война в Гилдията? Ако беше това, покривите се превръщаха в твърде рисковано място.
Крокъс се надигна уморено и се огледа.
В другия край на стръмния покрив изпука плоча. Крокъс се извърна рязко и видя втурналия се към него убиец. Само един поглед към двете блеснали ками, и крадецът скочи към ръба на покрива и се метна в тъмното.
Отсрещната сграда беше много далече, но Крокъс беше избрал мястото си за отдих на позната територия. Докато пропадаше в сенките, протегна ръце и зашари с пръсти във въздуха. Телта го закачи под лактите, дланите му се плъзнаха отчаяно, сграбчиха я и той увисна на двайсет стъпки над уличката.
Макар повечето простори, изпънати над градските улички, да бяха тънки конопени въженца, на които не можеше да се разчита, имаше опънати и телове. Поставени от крадци още отпреди поколения, те бяха здраво вързани за стените. Денем Маймунският път, както го наричаха крадците, не изглеждаше по-различно от всеки друг простор, окичен с прани ризи и долни дрехи. След залез-слънце обаче идваше времето за същинското му предназначение.