Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Грамадното грозно туловище се приближи и Калам неволно отстъпи назад. Жребецът му тихо изцвили и затрепери.
Леоман заговори.
— Апториан, Носителю, от селението на Сянка. Пратен в Рараку от Сенкотрон… да шпионира. Сега е на Ша’ик.
Звярът беше истински кошмар: близо девет стъпки висок, приклекнал на двата си задни крайника. С един преден крак, дълъг и многоставен, изпънат надолу от раздвоения му гръден кош. Змиевидният врат на демона се издигаше от изгърбените рамене до плоска издължена глава. От полуразтворената челюст стърчаха остри като игли зъби, а самата челюст беше извита, ухилена като на делфин. Главата, шията и крайниците бяха черни, а торсът мътносив. Единственото плоско черно око гледаше Калам с ужасяваща разумност.
Убиецът забеляза незарасналите белези по тялото на демона.
— Било ли се е с нещо?
Ша’ик се намръщи.
— С д’айвърс. Пустинни вълци. Прогони ги…
— По-скоро тактическо отстъпление — добави сухо Леоман. — Звярът нито яде, нито пие, доколкото забелязахме. И макар Святата да е убедена в обратното, като че ли е съвсем безмозъчен — този поглед в окото му, изглежда, е маска, която не крие почти нищо.
— Леоман непрекъснато ме изтезава със съмненията си — каза Ша’ик. — Нарочно си е избрал тази задача и започва да ми досажда.
— Съмненията са здравословни — изтърси Калам и набързо затвори уста.
Святата само се усмихна.
— Долових, че между двама ви има нещо общо. Е, остави ни тогава. Седемте свети са ми свидетели, Леоман ми стига.
Убиецът погледна за последен път към тоблакая, метна се на седлото и пое в бавен тръс на юг.
Апторианът явно предпочиташе да спазва известно разстояние между двамата; движеше се успоредно с Калам, но на двайсетина крачки встрани, като още по-тъмно петно в тъмната нощ; крачеше тромаво, но съвсем безшумно на трите си кокалести крака.
След десетина мили яздене в тръс убиецът забави жребеца си до ходом. Беше донесъл Книгата, лично се бе погрижил да се вдигне Вихърът. Откликнал бе на зова на кръвта, колкото и нечист да беше мотивът.
Очакваха го задълженията на другия му живот. Трябваше да убие императрицата и да спаси Империята. Ако успееше, бунтът на Ша’ик щеше да е обречен. Контролът щеше да се възстанови. „А ако се проваля, ще си пускат кръв една на друга, докато се изтощят. Ша’ик и Ласийн, две жени, съшити от една и съща тъкан — Гуглата да ме вземе дано, та те дори си приличат.“ И не беше трудно за Калам да види в сянката си стотици хиляди смърти. Замисли се дали сега из Седемте града гледачите на Драконовата колода не държат новосъбудилия се Вестител на Смърт в треперещите си ръце.
„Кралицата на сънищата да е благословена дано. Свърши се.“
Минути преди разсъмване Ша’ик седна кръстато пред Книгата на Апокалипсиса. Двамата й телохранители стояха от двете й страни, всеки сред руините на една от двете наблюдателници. Младият тоблакай се беше облегнал на двуръчния си меч от желязно дърво. На главата му имаше бронзов шлем без набузници, а очите му бяха скрити зад сянката на спуснатото забрало. Приятелят му беше отпуснал арбалета си до крака си. Два боздугана бяха затъкнати в широкия му кожен колан. Над островърхия си железен шлем носеше безцветен шал телаба. Под него се показваше лицето, прорязано от трийсетте години слънце и вятър. Светлосините му очи шареха неспокойно.
Първите лъчи на изгрева огряха Ша’ик. Святата посегна и разтвори Книгата.
Стрелата порази челото й на два пръста над лявото й око, желязното острие разби костта и се плъзна навътре миг преди задействаните от пружинките шипчета да се разтворят в мозъка й като смъртоносно цвете. Черепът й се пръсна.
Ша’ик рухна.
Тене Баралта изрева и загледа доволен как Аралт Арпат и Лостара Юил поведоха дванадесетте Червени мечове в щурм срещу двамата жалки телохранители.
Пустинният воин се бе снишил и се превъртя миг след смъртта на Ша’ик. Арбалетът в ръцете му изсвистя. Гръдният кош на Аралт Арпат видимо хлътна, щом желязната стрела прониза костите. Високият сержант залитна назад и се просна в прахта.
Командирът изрева гневно, извади двата си криви тълвара и се включи в щурма.
Хората на Лостара замятаха пиките си по тоблакая.
Очите на Тене Баралта се оцъклиха смаяно, след като нито една от шестте пики не можа да улучи. Невероятно подвижен за такова грамадно туловище, тоблакаят сякаш само пристъпваше между тях, изместваше тежестта си или свиваше рамо, преди да скочи в отбрана, а древният му дървен меч замахна назад и се стовари в коленете на първия Червен меч. Мъжът се срина сред облак прах със скършени нозе.